Обръщаш се назад и виждаш… че не си разбрал?!

Пътеките се ронят, 

падат стъпките,
а времето стои най в края,
и се протяга 

да ми подаде ръка...
Косата е посипана със скреж,
а някъде отвътре е сезона лято...
Умората се упоява с дъх,

изпратен от липите,

а времето ще прецъфти

във цветовете,

ще се завърне пак 

през пръстите на утро…

Приятен ден, ръми, 

а аз едно съм,
почти реално очертание,
човек,
и ме влече натам,

където мисълта ми 

очертава длани…
Чудат е този свят...

но спрях да се учудвам,
единствено защото
шум от криле 

над себе си дочувам…

от ангели, 

оставили следи до бяло...
Реката се изтича,
тъгува в края, храни 
въздуха над мен...
за да вали, вали, вали...

И преваля. 

Остави тъй леки пътеки,
когато се скри. 

В ръцете ми 
има от твойте усмивки…

Отмина, 

по прилива с тази утопия,

среднощно, 
при  шепота, твоя…
Кърпа обгръща моето рамо,
отнякъде глухо се случва

да лазят усетили звуци…

по гърло на песен. 
Някой каза:

“Колко много сезони,

разбра ли, изтекоха?”
 Жалко, не съм…

но разбирам, че има и нови.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf