Песента на вятъра

Прелитам над полета,
над градова, села,
над степи, над морета,
над цялата земя.
Кръстосвам аз безкрая,
пустини, планини;
ни смърт, ни старост зная,
ни скърби, ни сълзи.

Отлитам до небето -
тъй вечен съм самак.
Доволен съм, загдето
единствен съм връснак
на таз земя; над нея
тъй вечни времена
песните си пея
без грижа, без тъга.

Присмивам се на всичко,
родено по света,
че бързо си отива,
поглъща го смъртта.
А вечно аз живея,
милиони векове,
за мене те изглеждат
минути, часове.

И зная твърде много,
че много чух, видях
и песните безбройни
безкрайно пъти пях...
Историята земна
аз най-добре я знам,
че както днес се скитам,
се скитах нявга сам.

И знам кога човека
роди се в този свят
и тръгна към прогреса със подвизи богат.
Войните му безбройни
помня до една
и градове незнайни
зная в древността.

Аз всичко знам, което
се върши на света
надсмивам му се лудо
със своята игра.
Че всичкото, което
до днеска съм видял,
във свойте песни сладко,
блажено съм възпял.

И ако някой може
пророк или хитрец
таз песен да гадае,
навярно и мъдрец
ще бъде най-велик
през всички времена.
Но нямало е нивга,
а няма и сега...

От юг когато тръгна,
все нося пролетта,
целувам дървесата,
а те пък със цвета
усмихват ми се нежно,
разлистват листенца
да поздравят горещо
и мен, и пролетта.

Навлизам през прозорци,
отворени за мен,
тогава най ме любят,
че цял съм напоен
със свежест, с чудна свежест,
с дъха на пролетта,
че с мен от юг долитат
и птички на ята.

Поникват из полето
красивите цветя,
а аз ги галя нежно
със леките крила.
Те питат ме засмени:
"Край има ли света?
И другаде цъфтят ли
тъй хибави цветя?"

Разказвам им и пея
за тази зимна шир;
разправям колко зная
за чудния всемир.
Описвам, как морета
се ширят край света,
за степи, за полета,
за стари времена.

Но степите ли стигна,
ядосвам се тогава,
че няма кой да чуе
безгрижната ми слава.

И бързо ги минавам
със лудия си бяг,
далеч се озовавам -
на ледения бряг
на северни морета,
където мраз цари
и там под ледовете
водата морска спи.

О, искам да ги стопля
и морските вълни
свободни аз да видя
в безбрежни далнини.
Но скоро там простивам,
от ледовете пил,
и виждам се тогава,
че в грешен път съм бил.

И връщам се отбратно
към онзи топъл край,
където е животът
като в небесен рай.

Но чувствам се настинал,
от болка вия аз,
и вред, където мина
прониква студ и мраз.

Това е зима вече,
снежинките въртя,
пилея ги, играят
над голата земя.
Почуквам по прозорци,
похлопвам по врати,
да вляза и се стопля,
че огън там гори.

Но никой ме не иска
пропъжда ме без жал,
вратата си пристиснал,
на топло се прибрал.
И почвам по комини
да вия с тъжен вой,
че нямам дом уютен,
ни близки, ни покой.

Аз скитам вън, същински
бездомник гол и бос.
О, кой ли вкъщи иска
такъв изстинал гост!
Заскитал в тъмни нощи
без отдих и без сън,
че никой като мене
не лута сам навън.

Но ако някой вънка
излезе в този час,
със вихри го помитам,
показвам свойта власт.
Начесто чувам вкъщи
дечица да скимтят,
премръзнали от мене,
и старци да кълнат.

Проклинат ме, че нося
от северния студ,
подслон че в зима прося
и вия като луд.
О-о знам, че ме намразват
и птички, и деца,
че шибам ги жестоко
по малките лица.

А лете ме обичат,
че в топлото поле
прохлада, свежест нося,
и жаркото небе
със облаци затулям...
Обичам аз това,
че и нивята зреят
под моите слова...

Но дойде ли пък есен,
животът пак замре,
когато сяка песен
и веселост се спре,
когато птички пойни
отлитат там на юг
и полетата знойни
остават хладни тук.

И със печал линеят
горите и цветя
попарени жълтеят
от есенна слана.
Когато цял светът е
във есен натъжен,
виновен аз се чусвтам
и също наскърбен.

Тогава песента ми
е пълна със печал,
че всичко, на което
се бях така радвал:
цветенцата, листата
прощават се със мен
в прохладна лятна вечер
и в ясен, топъл ден...

Имират безнадежно,
прошепват те към мен
"последно вечно сбогом"
с печален шум смутен.
Тогава се смущавам
от тяхната съдба,
че е безкрай жестока
прородната игра.

Отбрулвам ги полека
на мъртвата земя,
нареждам ги грижливо...
И вечно све така,
когато дойде есен,
аз правя все това...
Забавна или тъжна
е моята игра.

И мъглите тъжно
във мрачното небе
ме молят да ги погна
като кораби в море:
и те са наскърбени,
налети със сълзи,
щом с тях не поиграя,
те плачат - дъжд вали.

Но стигна ли морета,
или пък океан
(тъй дълго ме очаквал,
печално замечтан),
тогава съм най-страшен,
чутовен ураган,
от водните простори
единствено разбран.

Прегръщам и целувам
безбрежните води -
и в любовта се раждат
беснеещи вълни.
Със вихрите си страшни
с любов им шепна аз,
те също ми отвръщат
със всеки свой талаз...

Горко на тез моряци,
видели страст, любов,
със порива ни страшен
на морските дъна
запращаме... Така сме
изпращали натам
и други - да не видят
любовния ни плам.

Те чакали ме нявга
със корабни платна,
наравно с мен да тръгнат
далече по света.

Но стигнал ги по пътя
с любовния напев,
задушвам ги, погубвам
със страшния си рев...

Но дълго щом се любя
със морската вода,
съсипана от мене,
пиян във любовта,
в покой я изоставям.
И с лудия си бяг
отлитам да почина
на някой морски бряг:

Но ако този бряг е
пустинен, песъчлив,
и там не мога също
да бъда мълчалив,
че слънцето пламтящо
и пясъкът горещ
ядосват ме жестоко,
приличащи на пещ.

И духвам пак отново...
И пясъчни кълба
издигам и разнасям
по цялата земя...
Оттам, отгде минавам,
се връщам често пак...
И все така бездомен,
и все така самак.

О! Имам аз блажени
и хубави мечти -
да стигна до небето,
трептящите звезди
дано ги разпилея
със моята игра
и свички да посея
над нашата земя!...

И не така да скитам
във тъмна нощ смутен,
а вечно да е светло -
нощта да бъде ден.
Макар напразно духал
през вечни времена,
тревога аз не зная,
не зная и тъга.

От песента си вечна
сам съм възхитен.
Не ще умра, защото
нито съм роден...

Кръстосвам аз безкрая,
пустини, планини,
ни смърт, ни старост зная,
ни скърби, ни сълзи.

Кръстьо Хаджииванов

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf