САМУМ

За човек преживял ужасната пясъчна буря тази дума означава нещо. Самият аз съм бил застиган, шибан и почти затрупан от невероятно ситния и червеникав пустинен пясък, носен от мощен вятър. Въздухът се превръща в прах, който трябва да вдишваш - пълни дробовете с болка и ги задръства. Ако оцелееш ще го дължиш на божията милост.

Когато ми се случи да изпитам подобно нещо имах достатъчно време да преосмисля целия си живот, да изживея ужаса от смъртта, както и радостта от спасението. Но и нещо друго. Човек може да изпадне в критическа ситуация където и да било, но точно тук, в пустинята, всичко изглежда съвсем различно - може би това, че си сам сред една вселена от пясък, нищожна искрица живот в един мъртъв свят от ситни кристали, място, където преставаш да забелязваш собственото си тяло, но пък се сещаш за душата си, даже я виждаш как се движи и тя смутено сред хаоса, или само трепти и се огъва - безплътна и даваща отпор територия, едно непревзимаемо кълбо, обтичано от пясъчната виелица.

И така, (подобно усещане дотогава ми бе абсолютно непознато) следвах това кълбо, клатушкайки се и затъвайки в подвижния пясък, постоянно променящ релефа - там, където до преди малко имаше дюна зейваше дупка, или точно обратното. Имах чувството, че вятърът говори нещо, чувах думи на някакъв непознат език и бях сигурен, че говори именно на мен и се проклинах за невежеството си.

Разбира се, сетих се за онези отшелници, населявали пустинята за да разговарят по-лесно с Бога и да бъдат по-близо до Него. Тази мисъл тогава не ме ласкаеше, понеже бях попаднал случайно тук, но и не можех да се отърва от усещането, че всяка песъчинка забиваща се в мен е дума, чието знамение не разбирам.

Не изпусках от очи душата си, която все така бе на крачка пред мен и всичко това ми изглеждаше напълно естествено, както и единственото, което можех да сторя. Паметта ми бе празно място, което бързо се изпълваше с пясък и ако бе останало нещо съпротивляващо се, някакъв спомен, или представа от досегашния ми живот, то бързо биваше затрупвано от пясък. Така че нямах минало - не съжалявах за нищо и нищо не ме свързваше с предишния свят и досегашния ми живот. Имаше само настояще, което преставаше да ме плаши, настояще, което си беше мое и не ме лишава от нищо. Никой не може да ти отнеме настоящето, мислех си и това ме успокояваше, така че вече не гледах със страх и ужас на това, което ми се случва. Човек не може да не приеме съдбата си, каквато и да е тя, не може да я убеждава, или склонява да бъде по-различна.

В известен смисъл аз се намирах никъде. Пясък, който хиляди години си е бил само пясък. Пясък, превърнал се във време, което вече не ме затиска, или убива, пясък - нищо, пясък - представа. Стоях неподвижен и без да се съпротивлявам, понеже вече нямаше на какво. Навсякъде около мен - лъчиста тишина и мир.

Вятърът бе напълно утихнал, слънцето ставаше все по-ярко и голямо, а и душата ми се бе завърнала в оцелялото тяло. Не чувах никакъв глас да ми говори на непознат език и единственото, което тогава ми правеше впечатление бе един черен скорпион, отдалечаващ се от мен в някаква посока, оставяйки лека диря в гладкия пясък - неговото име знаех и то беше смърт.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf