Бижу, ковано в ада

На всички майки, решили да се освободят
от бремето на децата си

Тя тича забрадена към реката.
Дори и непознатите не бива
лицето й пустеещо да знаят.
Ръцете й са тежки. От вързопа.
Набръчкани от хапещи съмнения.

Една вечеря смърт и ще е чиста.
Едни ръце в плътта (от нея плът)
и вече е узряла за венчило.

Дали забравя сватбеният марш
да пъхне под завивките змия -
езикът й да съска сякаш плач
от бебешките устни посинели?

Навежда се. Водите на реката
с бръсначи върху зъбите й тракат.
Студено е. Вързопът е гайдар.

Но тънко, като писък на дете,
от родната си майка удушено.
се пука мяхът.
Гайдата замлъква.

И страшен е изцъкленият изгрев
В очите, за порастване изгубени.

Снежинките са нокти на жена
в гърдите на земята изпочупени.
А вятърът е струна на цигулка -
откъсната. Превърната в гарота.

Снегът затрупва спуканата гайда.
Гаротата обаче като ланец
увисва върху шията на булката.
И следващите люлки са горчиви.
Бижу, ковано в ада, не се сваля.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf