Сянка се спуска над мойто легло,
аз притеснено отварям очи.
Виждам пред мене нещо добро,
което ми шепне тихо: "Прости..."

В сумрака усещам ръце как повдигаш,
виждам проблясък стоманен над мен.
Защо ще го правиш? Нали ме обичаш!
Защо ще почерниш бъдния ден?

Бавно се спукат ръцете прекрасни,
усещам във мене да влиза кинжал.
В сърцето нещастно ти ме прониза
без да изпиташ и капчица жал...

Бавно умиращ, виждам сълзите
извиращи бавно от твойте очи.
Прошепвам ти тихо: "Все пак те обичам"
Ти ми отвръщаш с последно: "Прости..."