Надеждата умира предпоследна

- Знам какво чувстваш.

- Не, не знаеш.

- Знам какво те боли.

- Не, не знаеш.

- Знам какво изпитваш.

- Не, не знаеш.

- Знам от какво страдаш.

- Не, не знаеш.

- Напротив, знам. И аз съм била там, и аз съм била като теб, и аз съм изживяла същото.

- Не, не си. Защото докато ти кърпеше раните си, хората ме погубваха с поглед. Загубих дома си - душата им, загубих подкрепата им, ръката им. Сега съм просто бледо петно на паважа. Има ме в учебниците, в музеите. Но не и в Рая. Защото не изпълних заръката Господна - не помогнах! - отвърна мъртвата Надежда.

- И мен ме забравиха хората. Отрекоха ме и ме изгориха на кладата. Осъмнах пробита със сребърен кръст. Разпъната на съвестта си. - изрече Вярата.

Тогава дойде Любовта и събра бледосините парченца утеха. Вятър задуха, а хората мълчаливо вървяха към своята Голгота - голи, боси, без капчица надежда и вяра. Уморени от празни обещания и правдиви лъжи, те умираха, погребани от лъчите на слънцето.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf