Роден под звездата на скитник самотен,
отгледан от гаснещи лунни лъчи,
прокле той съдбата за път вече стотен,
че бе позволила така да боли.

Говореше силно, разпръскваше думи,
щяха да чуят словата крещящи.
Удари стената, надежди безумни!
Глухите вечно били са изящни.

И спря да говори, това бе излишно.
Пред себе си даде обет да мълчи.
Престана да вижда - там нямаше нищо,
достойно за поглед от чисти очи.

Нещастен и сам, такъв беше той.
От липса на радост обикна тъгата.
Бял флаг размаха и даде отбой,
затвори на шансове жалки вратата.

В опит последен, напълно отчаян,
към себе си той огорчен се обърна.
Отговор страшен остави го смаян -
ни знак, нито звук... никой там не отвърна...

------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: Aske
раздел: Лирика -> Друга поезия
публикувана на: 2008-06-04
прочитания: 125
точки: 21 ( виж далите точки )
коментари: 1 ( виж коментарите )
препоръчано от: 11 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 7760
   Автори: 2109
   Произведения: 49162
   Съобщения: 228233
   Лексикони: 2312
   Коментари: 73982
   SMS-и: 811
   Снимки: 4987