Вървя по сивите алеи,
дъждът вали и мокри цялата земя,
листата са от капки натежали
и влагата прониква във пръстта.

Вървя сама, загубила надежда,
дори във локвите сълзите ми блестят.
Вървя сама и тъжната пустиня
без жал превзема моята душа.

Аз искам да вървя така безкрайно,
завинаги, и времето да спре
и нека всичко лошо да забравя
и лед да стане моето сърце.

Повярвай, аз не исках тъй да те обичам,
за тебе все да плача и да искам да умра.
Не исках аз да ме е страх от самотата
и вечно празна да е моята душа.

Но някъде отгоре някой
решил е моята съдба -
осъдена съм силно да обичам
и може би от тази силна обич да умра...

------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: south_wind
раздел: Лирика -> Любовна
публикувана на: 2008-05-27
прочитания: 110
точки: 15 ( виж далите точки )
коментари: 1 ( виж коментарите )
препоръчано от: 2 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 8050
   Автори: 2222
   Произведения: 52683
   Съобщения: 244549
   Лексикони: 2505
   Коментари: 81815
   SMS-и: 820
   Снимки: 5396