За омагьосана гора и за останало след сън

От омагьосаната ли гора излезе

или си самодивата от моя сън?

Онази, дивата, 

която нощем викаше,

приела образа на нимфа

да ме омайваш с шепота

от трепет на листа 

по тънкия безплътен ствол

от белези на допир.

Онази, дето пареше очите ми,

със огъня от свойта гръд,

когато разсъбличаше с очи нощта

и водопадите пилееха тела,

да приласкаят в себе си

дъха от страстното видение.

Онази, дето плачеше 

и бавно ръсеше с прашец

от тичинките на върба

тъгата си по ледения скреж

от зимните кристали на вода.

Онази, дето сутрин стъпваше

в окъпаните устни на тревата,

с които молех се за глътка обич,

а ти отвръщаше на тази жажда 

с венец от дъх на дива мента.

Онази, дето отваряше с очите вирове,

оплиташе тела с коси от пясъци

а аз желаех да изгубя в тях

единствено света, от който идвам,

но да те имам, теб да имам.

Онази, зрялата жена от лятото,

която мамеше сред слънчогледите,

а те ми палеха душата

със ореолите си на слънца

от кехлибарени усмивки в мед.

Защо си тук, магьоснице,

какво остана още,

което да ми вземеш?

Къде ме викаш?

Във омагьосаната си гора?

В далечната реалност на света,

в разсипаната зрима част

на бялата магия, 

в която ще запалим свещи с разговори

и птиците ще ни гостуват в полунощ

с оркестрова пиеса,

от представление, 

в което ще сънуваме актьорите,

а те ще ни разказват приказки,

които писали са лунните лъчи

преди да избелеят.

Където  слепите художници,

рисували са с пръстите декорите,

за да живее вечността във мигове.

Това за мен ли е?

И ти ще ме допуснеш в този свят?

Той е наградата за моето раздаване?

Богатството от бедността,

която сме оставили при нас,

за да те имаме и след съня…

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf