Водородното човече

Имало едно време един водороден атом. Той бил малък и незабележим, а на всичкото отгоре по нищо не се отличавал от останалите водородни атоми. Притежавал всичко на всичко един протон и един неутрон, и туйто.

Но на малкия протон живеело едно човече. То било толкова мъничко и толкова подвластно на капана на ядрената гравитация, че било абсолютно неуловимо и за най-мощните уреди, които разбиват атомите на съставните им части за да ги изследват. Човечето на пръв поглед почти не се отличавало от нас, хората – имало уши, очи, ноздри, дупе. Единствената по-съществена разлика е, че не било съставено от клетки, а от някаква особена материя, която присъства във всемирните каталози като АУРА ХХХIK.

Миниатюрното създание живяло известно време на граховидния протон, докато една вечер не се уморило от безцелното си съществуване, поспряло се, погледнало нагоре и съзряло носещият енергия електрон, което самото то наричало Слънце. И изведнъж осъзнало, че е само.

Самотата е уникално качество за всеки свят с две основни характеристики – притежаващ разумен живот и огромни пространства. Разумът осъзнава, че нейде другаде може да има себеподобни, а след това поражда необходимостта да преодолява пространствата. Това направило и човечето – първоначално започнало да обикаля самотния протон. Обикаляло, обикаляло, докато разбрало, че се върти в кръг.

Човечето се спряло и започнало да размишлява. Премествайки се по хоризонтала намирало само пусто и мрачни равнини, пръснати сред голото бърдо. Следващата стъпка в неговото самосъзнание било разбирането, че за да намери себеподобни трябва да се движи по вертикала.

Но как?!?

Предприемчивото същество разбрало, че за да напусне родния си свят има нужда от енергия. Оставало да я намери. И се сетило, че отговорът може да се крие сред неутринните полета, които понякога прекосявали вътрешността на водородния атом. След много безкрайни и безплодни опити човечето успяло да улови бързоподвижно неутрино, което яхнало като конче. Така то се превърнало в първият откривател на космическата ера из микросвета.

Човечето летяло дълго – колко, не може да се прецени, защото индивидуалното му времепространство е различно от това на хората. Със сигурност може да се каже, че пътешествието е продължавало изключително бавно – продължително чакане, чакане и чакане, докато прекосило орбитата на електрона. След това се огледало наоколо и проумяло, че се намира в бездна.

Мрачна, безкрайна и пуста бездна.

Разумът отново се обадил – този път напомнил на човечето, че дългоочакваният резултат може и да не настъпи веднага. Така той научил създанието на търпение. Но като подарък, за да не скучае по време на полета, дал вярата и надеждата. Защото предстояло изпитанието на всемира.

Времето минавало. Бавно, бавно и бавно. Вероятно ще зададете въпроса дали нашето човечето не е изпитвало глад и жажда? Не. В този микросвят не съществувала нужда от подобни усещания – храната била единствено лъчистата енергия, нетленна и неизградена от никакви частици. Тя просто се усвоявала. Но за разлика от това мъничето можело да старее. И необратимият процес постепенно започнал да обхваща тялото му. Но то не се пускало от фотона – знаело, че някой ден чакането ще свърши.

И ето... в един прекрасен миг в далечината се проявил проблясък. На хоризонта изгрял нов свят, с две слънца-електрони и много по-голяма сърцевина. Човечето насочило неутриното точно натам – защото вярвало, че може би на това място се крие истината. Сетне пресякло орбитата на електроните и се насочило към повърхността. С последни сили се спуснало и се свлякло на земята.

Когато се съвзело, открило, че със самотата е свършено. Но това, което съзряло, не били себеподобни. Огромни титани кръстосвали района и се чудели откъде се е взел този неканен гост.

Без съмнение срещата се оказала катаклизъм и за двата вида, която заплашвала да разруши нравствените им устои. Но и този път разумът проработил – напомнил на човечето, че придобитият опит трябва да се предава и на другите. То вече било много старо, но великаните, изглежда, били в готовност да приемат първия си урок, за да разчупят изолацията около себе си и да поемат и те по своя път...

Така те щели да поемат в търсенето на някаква друга истина. Една от многото. А кой е бил призван да обедини всички истини, за да се стигне до първопричината?

Е, това оставало загадка за далечното бъдеще...

17.05.2008 г.

От автора: Написах това кратко разказче някак си на шега, в промеждутъците, докато усъвършенствам по-успешните си и по-зрели (според моето субективно виждане) разкази. Дори и като един експеримент, било то умел или неумел, надявам се “Водородното човече” да ви хареса.

Светльо (Звездичко)

автор-фантаст

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf