Светулки пеят в мисли на пустиня…

Не ме потърси приликата

и ми е безразлично, знаеш ли…

От островърхите въздишки

си избирам неочакваната,

защото ще прилича повече на мен.

Но времето не прави равносметка,

а се разпределя след нощен шлейф

от откровения, които са си твои.

А моите… те са привички,

които само ще разказват

за нощното препускане на барабани,

копита на коне от пуста,

които яздят мои вдъхновения.

Но съм далечна, като осъмване

на привечер, разпалвала пустинни пясъци,

остатъците път през необята,

подклаждали водата в чайника за чай.

Студено е до тази дюна.

А толкова голяма е луната…

Търкаляше очите си 

през тъмното на хоризонта.

Ти виждал ли си как приспиват 

пясъците вятъра?!

Тъгата повече е ведра…

Не мога да заспя…

Очите ми си спомнят юни…

Светулките са пътници за жътва.

Прикривам устните, за да замлъкнат.

Ще ме откриеш ли по звуците,

с които те си светят пътя?!

Ако не пеят, ще замръзна…

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf