ПОКАЯНИЕ

Слухът, че през целия ден из града тичала някаква жена и викала със силен глас „Покайте се!", обикаляше улици, площади, кафенета и кантори. Репортерите от някои вестници се опитали да вземат от нея интервю, но тя им казала само да се покаят, както и отбелязали с няколко реда вечерните издания. В някои училища ученици от горните гласове приканвали част от учителите си към покаяние, както и шофьори от градския транспорт някои от своите пътници, които я били видели да притичва пред колелата, викайки със силен глас. Имаше такива, които твърдяха, че този ден са я срещнали няколко пъти, други, че току-що се шмугнала зад ъгъла, трети очакваха всеки миг да се появи отнякъде и променяха плановете си за вечерта, засядайки пред чаша кафе или коняк на някое място с добра видимост и в търпеливо очакване.

В автобуса на път за в къщи чух някой да твърди, че не била с всичкия си. Част от пътниците кимаха в знак на потвърждение, но имаше и такива, които отправиха свирепи погледи. „Кой знае?!", изсъскаха някои от тях. Имаше и такива като мен, които само се полюшваха, уловени за месинговите пръчки, запазвайки мнението за себе си.

Преди да вляза във входа на своето жилище, спрях и чак след като се огледах във всички посоки и ослушах добре, прекрачих прага. Изкачих се по стълбите тихо, давайки ухо към улицата. Отключих и побързах да отворя прозореца за всеки случай и седнах до него с книга в ръка. Погледът ми следеше редовете, но до съзнанието ми не стигаше почти нищо от текста.

По някое време чух да се превърта ключ в бравата и подскочих, като че ли в това имаше нещо необикновено. Беше жена ми, която се връщаше както обикновено от работа и бързаше да метне шлифера си на закачалката в антрето. Направи ми впечатление, че не ме поздрави, нито дори ме удостои с поглед. И друг път го е правила, но сега бе някак по-различно. В походката, с която пресече стаята, имаше някаква сигурност, по-скоро решителност, каквато дотогава не бях забелязвал. Минавайки покрай мен, съвсем леко ме докосна с длан по рамото - нещо, което се е случвало толкова пъти досега, когато ме заварва с книга в ръка, и двамата достатъчно уморени от приказки и работа. Но за разлика от всеки друг път сега се чувствах като закован за стола и единственото, което бях способен да сторя, бе да извърна глава и да видя как, застанала гърбом към мен, мълчаливо и съсредоточено наблюдава улицата, сякаш аз не съществувах. Но най-странното бе, че не се чувствах нито обиден, нито засегнат, а само изненадан и толкова несигурен, че дори се отказах от намерението си да я попитам дали все пак не е чула и тя оня слух, който обикаляше цял ден из града.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf