Небето, посивяло и навъсено,
сърдито през прозореца наднича.
Навън ръми.
И капки по стъклата
чертаят криволичещи пътеки...
Далечен гръм, а после грохот
отнякъде долита
и пак едва ръми, ръми...
Окапаха листата пожълтели
под ласката студена на дъжда
и две гнезда със птици отлетели
се гушат тъжно в старата липа.
Навън ръми едва.
Самотен слънчев лъч
промуши с връх небето,
през облаците сиви се провря.
Преливаща от цветове,
разстилаща се светло -
изви се
ослепителна дъга.
Усмихна се денят...

А аз проклинам откровението,
с което във любов съм ти се вричала.
Сама съм.
И така безцветна и ограбена,
с прозрението,
че все пак
само тебе съм обичала.