Някъде край Ситония... това не пречи да мечтая

Синьо-зелена, просълзена тишина

разтапяше брега в кристална сянка,

а пясъците се размиваха до бледожълто,

в премерения пулс на приливната си палитра.

Избягалият край на светлина

протягаше ръце да стигне въздуха

в копринения блясък на вълна

през рошавия ръб за среща с топлина

от ситните зрънца седеф, посипали брега.

Невидима ръка 

бе хвърлила рибарска мрежа 

в покоите на царство от безкрай –

небето беше разорано 

от някакъв преминал рай.

През жарките си пръсти слънцето 

едва-едва придърпваше товар -

три бели хвърчила от облаци

изтегнали телата в леност,

повлекли си с опашките

самия хоризонт.

А той, назад поглежда,

едва откъсва своята надежда,

в изпиващ, ярък, златен поглед, 

от два зелени острова,

които си мечтаят

да им докосне хлад от вечер

зелената и мека гръд,

тъй както майстора на мрамор

с ръцете си сурови

гали жадно плът.

Белеят морски стъпала

сред залив от мистичност,

а той, прегърнал алчно своя дар,

забравената тишина,

под шапката на стар рибар,

на който избелялата лула

прехвърляше душата си през спомени,

подслушваше, допрял ухо

в корубата на лодката…

Дъгите на брега чертаят кръговрати

в овалите от пясъчни огледала,

които бавно трият бръчки,

като приспиват времето 

в повърхността…

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf