Когато градът заспи

Нощ. Златна нощ - обожавам я.
Защо ли толкова си допадаме? Хех... това е лесно май.
Хладно, пусто, тихо... непринудено. Тогава всичко е точно, каквото е. Няма ги тези, които се преструват. Няма ги манекените и куклите. Само аз.
Тишината те обсебва бавно, а музиката те омайва. Музиката от твоите собствени стъпки, по влажната земя. До преди малко валя. Беше красиво. Сякаш става традиция - настане ли вечер, приберат ли се всички, той идва с ледените си капки, за да отмие мърсотията. Да отмие лъжите, болката и гнусотата. Да е отново чисто - както първия път. И хвърчаха капките надолу - леки и безмълвни. Бяха като стотици ангели, спуснали се от облаците, за да поправят човешките грешки. Да - те бяха съвършени.
Вървях и малки капчици ми шепнеха от капчуците на балконите - искаха и те да пеят. Онази весела песен, никога няма да забравя. Така нежно те гали - почти както правеше китарата на чичо през онези дни, на верандата. Оставахме само двамата и той свиреше до сутринта. Нощите бяха тъй кратки и безкрайни. Такава бе и тази.
Луната ме наблюдаваше. Красавица е тя - цял живот съм я ухажвал. Цял живот мечтая ръката й бяла да целуна, устните й тънки в усмивка да превърна. Но стои тя там - високо на балкона. Горда и непрекосновена. Гледа на света през тъмнината и се чуди - дали и през деня остава красотата? Дали и тогава всичко е толкова прекрасно? А аз й пея. Всяка нощ й разказвам - за децата, за играта. Онази игра, детската, която всички ние играем до безкрай. Наивни, по детински, на живота гледаме с надсмешка, дори не осъзнаваме всяка своя грешка. През живота тичаме безстрашно, както на детската площадка. Играем, караме се и крещим - а си мислим, че се веселим.

И си вървя свободно - млад ерген, на нощта се радва. Готов съм на секундата цвете да й хвърля, усмивка да й върна. Готов съм да заспя дори, само да не свърши.. да не си отиде пак нощта. Защо не мога времето да спра! Е, поне остава обичта. Та нали утре пак ще легнат, пак Луната ще пристигне. Грациозно ще се рее из небето красно.
А нейното було - като на вдовица, ала тъй прекрасно. Черно, плътно и вековно, превръща всичко в тъмнина - сякаш е отровно. Но и така да е - отровата й силна ще преглътна, само още миг от нощта прекрасна аз да вдъхна.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: fulldelight
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2008-05-09
прочитания: 48
точки: 7 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 0 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 7598
   Автори: 2057
   Произведения: 46689
   Съобщения: 195589
   Лексикони: 2118
   Коментари: 70261
   SMS-и: 803
   Снимки: 4758