Той стоеше сам пред частичките мъгла. Чакаше да го обгърнат.
Бе студено. А печеше слънце. Бе дъждовно. А жегата гореше. Да, той не бе разбрал света - това щеше да гласи и неговия епитаф.
Бе готов да полети. Да се слее в едно с въздуха и небесата. И ето! Краката му бавно и плахо се надигнаха от земята - точно като на прохождащо дете. Сякаш тепърва щеше да протегне крак и да усети благословията на предстоящото. Остави бегли, червени стъпки върху земята.
Усещаше бриза на новото, усещаше как съдбата и смъртта се преплитаха... о, колко бе хубаво!
Нима е грешно? Та тогава как може да е толкова прекрасно?
Полетя. Извися се високо, сред сивите облаци и видя онази светлина, за която всички говореха. Но... сякаш сега бе различна. Цял живот се бе събуждал с нея, но така и не бе разбрал колко красива е всъщност. Носеше се славно над света, а хората за пореден път изглеждаха като малки, шарени точици в едноцветната палитра на млад художник.
Не ги чуваше. Не ги усещаше. Най-сетне. Това бе съкровената му мечта. Цяла вечност това бе дерзал. Да ги няма. Да са неми. Да са мъртви. Но... чакай... та те някога били ли са живи? Не... та те са жалки кълба енергия, които се носят безцелно в пространството. Чакат... чакат краят си и баяно се пренасят в плавната люлка на глупостта.
Да. Вече знаеше. Това бе най-божественото място на цялата планета. Това и никое друго.
....
Черно.
***
Вече бяха минали дни и нощи. Летеше и се рееше в сините небеса. Усещаше как ден след ден, час след час, тялото му се променяше. Но това не го озадачи. Той бе свикнал. Не му бе чуждо, не му бе ново. Сякаш цял живот бе прекарал в една постоянна метаморфоза и това бе поредната измяна. Но разликата бе, че този път нещата бяха, както трябва. Липсваше чувството за вина и неправда, което го бе съпътствало до сега. Сякаш сега се превръщаше в това, което трябва да бъде. Небето бе толкова красиво, толкова истинско. Всяка частица бе негова. За пръв път се чувстваше... удома си.
Той бе в .... синьо.
***
Светеше. Заслепяваше го. Но не го плашеше. Но... бива ли да е толкова бяло? Бива ли да е толкова хубаво? До сега никога не бе получавал такова щастие, без да плати скъпа цена. Не... сигурно е лъже. Сигурно е фалш - поредният такъв.
Да кажеш, че не са го лъгали... ще излъжеш. Да кажеш, че не е видял мъка... ще излъжеш. Да кажеш, че е жив.....
Ще излъжеш.

Но сега е време и за него да настъпи мир. Време е да си отдъхне и да отпочине.
Бяло.