Приказка от восък
И се гледаме двамата - честно в очи.
Аз потрепна, той намигне. Аз залегна - той пък се усмихне.
"Стига си мълчал!" вътре нещо ми крещи,
и думите почват да тежат на моите плещи!
Искам да го кажа, даже да извикам,
искам да прегърна и от кеф да го наритам.
Искам да се върна, искам да спре да ми говори,
защото тъкмо мине и пак раната отвори!
И говорим си - цял ден вече. Аз мълча, той ме гледа.
Онази неизказана болка в очите ми отново се огледа.
Тихата вечеря, чиниите тракат, а вилици в месото бият,
Сякаш в коремите си отговора злобно крият.
Ах, колко са ми тъпи... ах, колко са ми смешни.
Мълчат си, при чувства неизказани и грешни.
Крещят си, от думите безмълвни даже "ох" не блика,
и двамата от камък изковани - ах, тези са лика прилика!
Но се обичат май, нали? И така и няма да се пуснат...
Световете си разбиват, не ще се дръпнат, дори да рухнат.
Животински да се притежават, божествено да се обичат,
един на друг во веки пак да се обричат.
Подът е покрит с червен, засъхнал восък,
светлината мудна пуска само лъч един и плосък.
Любят се те вечно, любят се сякаш ще умрат,
и така ще бъдат, докато в гроба не заспят.
Вечно да се мразят, вечно да обичат,
и пак към сърце ранено те да тичат.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: fulldelight
раздел: Лирика -> Поеми
публикувана на: 2008-05-09 г.
прочитания: 26
точки: 3 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 0 ( виж препоръчалите )
|
