Когато се изкачвам, за да намеря после…

Върви на тъмно пътят.

По него, подир разбитите му камъни,

вървя и аз,

загърната с лилавия шал,

да си приличаме с вечерния воал

и с утринния цвят на теменужките,

когато изкача със себе си върха,

там, накъдето ме повика вятърът,

посипвайки калта с изстналите ноти,

в които не откривах повече звездите

и песента на миговете,

и късах от цвета на песента,

тъй както песента разкъсваше сърцето 

и уговаряше кръвта  да не изтича

от раните на ерозиралия в мене връх…

Не може да намери пътят края.

Светът притихнал е до дъното му.

Светулките са се превърнали във фарове,

а лампите, са отражения

на свършили луни.

Разхвърляни от нечий гняв

кибритени кутийки

и дървени, по края с грях,

от детството на всеки кубчета,

под покривите си са приютили 

и самия гняв,

и всеки страх, и сънищата на усмивките…

С върха не свършва моя път.

Оттам ще видя само 

къде ли продължава моето напред,

света, в дланта на времето,

небесната му чаша, изсипала нощта,

за да попитам 

кой има правото на път,

когато срещаш някого на кръстопът…

Или ще се превърна в птицата на вятъра,

която моли всеки, стигнал до върха си

с нея да политне, 

да си последва унеса,

да си взриви оковите в очите

и да отвърже волността в сърцето,

от жажда за споделяне, 

изтрила сто стоманени подкови,

окървавила си нозете в прангите,

очаквала вика на пътя… от върха…

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf