Оставих си сърцето. Там, на прага. Между радост и сълзи, накуп събрани. Под миглите наднича нямо влага и две зеници слепи. Живи рани. По пътя си изтръгвах всеки корен. На връщане засаждах го отново. В посоките пилях се, като спомен и тръгвах тежко, сякаш от олово... А моят дом е някъде в безкрая. Животът ми осъден от виновност. Душата ми изгонена от Рая - самотна и боляща. До безбожност! -------------------------------------------------------------------------------------------------------------
