Лулата на рибаря

След цъфналите прилепи на бурята
прибра си таласъмите морето.
Жената на рибаря се усмихна
на слънцето, заспало във ръцете й.

"Страхът отмина, мое малко слънце!"
Погали го по челото и нежно
го пъхна под завивките
на люлката.

Той всеки миг вратата ще отвори.
Ще я целуне мокър -
скъп ще го прегърне.
(На риба ще мирише. И на спомени).

Ще седне до огнището рибарят
и прашната лула ще си запали.
Димът ще бъде дългото мълчание,
което по очите й ще пари.

Докато по прозорците на къщата
настръхналата вечер не почука.
Тогава той ще стане и ще хвърли
лулата си във гърлото на огъня,
та пламъкът внезапно да угасне.

Жената на рибаря ще помоли
иконата със Господ над леглото им -
дано да върне в устните му думите.
Но сигурно и Господ е говорил
на рибите. А те са му мълчали.

И все така, след всяка хищна буря,
жената на рибаря ще го чака.
До люлката, която пази кукла.
И никога не е люляла слънце.

Последната лула не е изпушена
от празното огнище, а от дъното.
Рибарят се е върнал у дома.
В дълбокия си дом от раковини.

Сълзите на вдовиците са къси
душата му за въздух да издърпат.
Но всяка нощ изпращат раковините
в съня й труден ехо от прегръщане.

искам само да отбележа, че употребата на различни глаголни времена е нарочна за структурата на стиха. Минало - това вече се е случвало, бъдеще - мечтана проекция на случващо се и сегашно - случва се.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf