Небето се е плиснало сатенено и боцкат го църковни кръстове. Полето се облича бавно в лен от макове и спомени разпръснати. А къщите са бели, бели до писък на летяща птица. Болят очите и треперят, накацали по тънка черна жица. Дърветата нагънали са клони, прегръдка чакат и тъмнеят. Дъхът на песъчинки милиони за босите ми стъпала копнее. А слънцето от замъчната кула плитките си руси пак разпуска, облачно платно издува и тихичко зад къщите се спуска.
