Истината

- И ти идваш при мен с конкретно предложение?

- Да, с конкретно предложение.

- Нямам нужда от конкретни предложения. Искам краката ми да са по-близо до камина и чаят ми да изстива бавно. Нямам нужда от предложения.

- Да не би да искаш да ти повярвам?

- Дори и това не искам.

- Но аз съм ти внук! - извика внукът - и не мога да те гледам как се разтапяш като ледена висулка.

- Изобщо не се разтапям. А щом си ми внук, значи аз съм ти дядо.

- Добре, тогава какво мога да направя за теб?

- Можеш да ме оставиш на мира докато чаят ми изстива бавно. Можеш да не пускаш лампата, нито завесите. Но можеш да пуснеш грамофона. Да, пусни грамофона!

- Коя плоча?

- Няма значение. Пусни една плоча и затвори вратата след себе си.

- Пъдиш ли ме, дядо?

- Не, просто не искам да те задържам повече. Твоето място не е тук. И понеже живота ти е пълен с предложения, тичай бързо навън - там има толкова много хора, които си падат по предложенията.

- А ти какво ще правиш през това време?

- Ще гледам как ми изстива чая.

- Не искаш ли... - внукът се поколеба - да ти дам лист и молив и тогава да те оставя сам, за да опишеш оная случка с баба...?

Дядото подскочи.

- Случка с баба?

- Да! - отвърна внукът. - Винаги си твърдял, че когато порасна ще ми разкажеш някаква случка с баба. Вече пораснах и искам да я чуя. Много ли искам?

- Не, не искаш много. Искаш всичко!

Внукът отстъпи една крачка и се подпря на камината.

- Няма нищо за описване - каза дядото - а и откъде да знам дали наистина си пораснал?

- Готов съм на всичко, значи съм пораснал - отвърна внукът.

Дядото отпи няколко пъти от чая си, потъна още по-дълбоко в креслото си и обърна очи към прозореца.

- Беше по Коледа... - започна той, но внезапно размаха заплашително ръка. - И да знаеш, колкото повече разказвам, толкова повече ще се отдалечавам от истината.

Настъпи кратко мълчание и се чуваше как пукат дървата в камината.

- Взех брадвата и отидох в гората да търся елха. Снегът беше дълбок, сега няма такива снегове, и напредвах бавно, затъвайки до пояс. Когато стигнах малка поляна веднага зърнах елхата, която трябваше да отсека. С баба ти бяхме млади и толкова влюбени един в друг, че изпитвах почти физическа болка от самотата си оная вечер в гората. Реших да свърша бързо и силно замахнах с брадвата, но тя се изплъзна от ръцете ми и прелитайки през рамо тихо потъна някъде в снега. Търсех я без никакъв резултат, докато съвсем се стъмни. Бях засрамен и отчаян от случилото се и по пътя за вкъщи започнах да обмислям някаква лъжа, с която да се измъкна от глупавото положение. Бях много затруднен, до тогава никога не бях лъгал баба ти, затова отидох направо в кръчмата да ударя една чашка докато ми дойде нещо наум. Първата не ми помогна много, затова изпих още една, и още една, докато главата ми така приятно се размъти, че вече случаят с брадвата се бе превърнал в една смешна история, която побързах да споделя с мъжете наоколо. Всички ми повярваха и окуражително ме потупваха по рамото, съветвайки ме да я разкажа от игла до конец веднага щом се прибера.

Бях отново щастлив и малко преди полунощ се заклатушках към къщи. Когато разказах на баба ти историята с брадвата настъпи дълга и неочаквана тишина - една тревожна тишина, в средата на която стоях аз, с празни ръце и стопяваща се усмивка. ”Да отидеш и да се натряскаш навръх Коледа - чувах гласа й - мога да ти го простя, но да ме лъжеш - никога!” След това ме погледна с топло състрадание и жестока решителност: “Ти направи своя избор!” - каза ми тя и затръшна вратата след себе си.

Старецът повдигна бавно очи към камината - там някъде, където трябваше да стои неговият внук.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf