Орисницата ми… и името й

Извезано-безплътна, бяла,

прилитнала,

като усмивката на въздуха

в ефирна нощ,

разгърнала от тихото воали

и разточително богата 

на въображение…

Такава беше…

когато я видях за първи път,

а тя посегна към очите ми

и ми втъка усещане…

за виждането на дъга,

когато парят устни,

за огледало на луна,

когато срещам светлината,

за стълба от лъчи,

когато ми е тъжно,

за сянката зад думи,

когато са изречени,

за свобода от пламъци,

когато плаче времето…

И ме обрече… а не наричаше…

И аз потъвах по-дълбоко

в магията й да приканва…

Опиваше, пропиваше дълбоко,

галеше, приканваше,

покриваше, изгаряше,

събираше, изграждаше…

И аз оставах там…

Не съм разбрала, 

че приех оброка.

Но го почувствах,

в себе си,

и се обрекох с нейни думи,

а те – съблякоха се,

за моето пречистване…

С което й благодаря…

на нея… на поезията!

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf