|
Бягство
Бягаше с всичка сила. Тичаше, беше я страх да се обърне. Знаеше какво има зад нея, не искаше то пак да я настигне. От падналата мъгла нищо не се виждаше, не можеше да прецени дали пред нея има дърво или не. Трябваше да бъде възможно най- внимателна. Но въобще това не я притесняваше... Дори и да паднеше, да се удареше, да кървеше стига да не я настигне това, че може да се блъсне някъде не беше важно. През голите клони на дърветата проблясваше лунната светлина. Беше пълнолуние и нощта беше ясна, макар мъглата, която бе покорила гората. Звуците от нощните птици и виенето на вълците допълнително я стресираше. Тя се опитваше да не обръща внимание, важното беше да му избяга. Тичаше и не спираше. Задъха се, преспъна се на няколко пъти, удари се в няколко клона, падна, но не се спря, тичаше... Само спомена за това какво е било я караше да настръхне. Побиваха я тръпки щом се сетеше за него, за лицето му, за целувките му, за любовта му... за начина, по който я караше да се усмихва, за начина, по който я обичаше, я искаше и я получаваше, за начина, по който преплиташе пръсти през косите й... Изобщо за това, което беше, бяха...
Продължаваше да тича. На ръба на силите си беше... Но не спираше. Но само за него си мислеше. Почуди се дали да спре, дали да се отдаде отново на слабостта си, дали да не спре за малко да си почине, макар и то да я настигне. Не знаеше вече какво да прави... Междувременно не можеше да спре да тича, прекалено опасно е. И все пак искаше да се обърне, да види дали я настига. А не трябваше... За това тя продължи да си мисли за него. Сети се за невероятните им моменти, в които тя бе най- щастлива на земята, за моменти когато се чувстваше сигурна и обичана... Лека усмивка се показа на лицето й. Продължаваше да тича. Беше много изморена и реши за момент да си затвори очите. Пак си мислеше. За него... Чудеше се къде ли е сега, какво ли прави, с кого ли е... Усмивката й продължаваше да седи на лицето й. Очите й продължаваха да бъдат затворени. Продължаваше да тича... Изчезнаха страшните звуци, не се блъскаше вече в дърветата, сякаш изведнъж всичко стана спокойно... Това й помогна да мисли още повече. Мислеше за него... Сещаше се за всичко отново и отново и я затопляше отвътре цялата... Каза си, че може би да си почине малко... Няма да й навреди. Затова забави крачката. Отвори си леко очите и обърна леко главата си назад.
Дори не разбра как то я погълна цялата на един дъх... Миналото я хвана и въвлече в себе си. Тя бе непосилна, нямаше какво друго да направи... Изведнъж се сети пак за него, но за неговата тъмна страна. Как той постъпи с нея, как я разигра, как се подигра... Как всичко се оказа фалшиво, как цялата му любов се изпари, как всичко се срути... Чак сега разбра защо не трябваше да се обръща и да се връща в миналото. Но беше твърде късно... То я върна при него, всичко се повтаряше. Тя въздъхна с последни сили, не можеше да се бори... Любовта й я задушаваше... Тя бе в нейн капан.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: green_eyed_temptation
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2008-05-04
прочитания: 84
точки: 11 ( виж далите точки )
коментари: 1 ( виж коментарите )
препоръчано от: 2 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 7597
Автори: 2056
Произведения: 46651
Съобщения: 193285
Лексикони: 2118
Коментари: 70117
SMS-и: 803
Снимки: 4752
|
|
|
