Наричам...

Чешмите са пресъхнали. От плакане.
Кобилиците се разсъхват по тавани.
Бакърите пък окислени са от чакане.
(Прашинка във очите иска да застане.)

И само оня бряг (наричаха го в село Белия),
усмихва се на спомена за лудо детство.
Незабравен. От обич оцелял е целия.
Отива му да бъде чистото вълшебство.

Ще пари дълго във града или пък в мен.
(По селски друми плитките ми тичаха.)
Наричам цвете в мрачен и дъждовен ден.
На всички отлетели... Които ме обичаха.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf