Да пиша или не?! Въпрос почти по хамлетовски. И монолог си е, като самото писане. Автор, подобие или човек на сцената, която сам си определя в своя Хайдпарк, защото иска да изкаже нещо и в цялото това компютърно пространство намира мисълта си, че навярно ще открие и читателите си последователи, които ще разискват с него негови въпроси или ще си намери отговорите като попита себе си, когато си е водещ на предаване, наречено “Изказване”… Е, и?! Какво получих днес от тази своя сцена? А аз желая ли да получавам? Замислих се… желаят ли да получават нещо тези в Хайдпарк? Изглежда – да, защото иначе защо ще се изправят на онази сцена. Очакват да получат своето изслушване от другите и нашето заложено желание да сме за миг актьори и да ни срещат и изпращат нечии аплодисменти. Това дали, обаче, е добре?! Е, няма как да разбера, освен да се направи интервю със зрителите… А зрителите в повечето случаи са преминаващи, това са хората, които се разхождат по алеите и често нямат мнение, защото темата от твоя монолог не ги засяга още или е толкова абстрактна, че по-добре ще разберат отворен на обратно кратер на вулкан, отколкото последният, завършващ стих от твоята тирада. А пък нали не им говориш нещо свое, с пикантните подробности на жълта преса, каквито търси всеки, за да има повече какво да разговаря със съседката довечера, докато пие бирата в подблоковото кафене, получило последно своята четвърт от звезда за заведение. Да не говорим за това, че щом си възкачил тази кратка сцена едва ли имаш нещо да покажеш по-така, което да пробуди възхищение, желание за подражание поне, докато слушат, за да забравят своя свят, пълзял подире им като дъждовен червей. И?! Какво последва от въпроса хамлетов?! Поредното ми писане, което ще покрие пласт от мислене, за да завърша днешната "бохча" на тази страница и да си я завържа с лента “публикуване”. Две-три от тях от днес оставих за нощес, когато стане нетърпима болката, родило я отминаващото покрай мене безразличие. Толкова ли са големи хората, когато облекат на себе си от дрехи с надписи “величие”?! Останалите, със закърпените думи в дрехите, които сме ушили от отпадъците на живота си, може ли да им изглеждаме с размерите на мравки или самите дрехи да ни правят и големината?! А може би дори да сме невидими, едни фосфоресциращи, изкрящо луди думи на отшелници-мутанти с мислене, което свети само пътя им… Вълна въпроси. На гребена й сърф и мравките, които нямат имена и са от тези дето носят дрехи без “величие”, очите им приличат на повредени светофари, които светят винаги червено от взиране към по-високото, за да дочуят отговор на свое питане, отиват си, събрали в "бохчите" си от него, поели в търсене на други, по-себеподобни, с които да разменят думи. А стигнат ли до този бряг, наричан от мечтите им “Разбиране”, въпросите-вълни ще разпилеят себе си, поради своето изчерпване на нужда…