Светла съм. На облака в окото сиво се родих. Пораснах във примигането му от слънчевия блясък. Топла съм. Но съм сама. Тъжна съм. И се изплаках. От облачкови клепки се търкулнах. През боровите нови резедави връхчета преминах и покапах в косите на разцъфнал майски сняг. Във белите къдрици се промуших, до клонче тъничко докоснах се и сгуших се в листенце малко. По устните зелени го целунах, усмихнах го и то ме спусна, по тънките си венички от изумрудено ме плъзна до тревичка, протегнала към мен меките си островърхи пръсти. Прегърна ме с омаен аромат - тревисто ме положи в свойта стъпка до семенце едно. С дъждовен смях потънах там. Не съм сама. Не съм и тъжна. Капка съм. Бистра. Под розовите кестенови свещи. В дъга от майски дъжд - на пролетни желания за покълване...
