Когато ги повика на разсъмване Земята със сънливото си ехо, те тръгват неумити срещу слънцето. Комините на гърбавите къщи по пътя кашлят в тежките им стъпки.
Орачите, завързали торбички със сирене и топъл хляб - на рамо. До пот от кръв опъват вратовете си. Воловете с очите на тъгуващи ги следват неохотно по петите...
Жътварките, с надпяване по устните, се хвърлят срещу сутрешния вятър. В забрадки против мълнии са косите им. След жътва ще ги пуснат. Леки. Дълги. Жадувани под кладенци да чакат - чия ще е водата за напиване...
С усмивки в развалените си зъби тютюнът нижат тъмните берачи. Под ноктите им никне никотинът. И щом поспрат челата да обършат, мазолите в душите си проклинат...
А в ъгъла, където се прегръщат Небето и синчеца - зрял за паша, пастирите целуват с боси пръсти Пръстта и после в ниска, стара църква се молят на иконата на Господ - дано да ги отложи за земята.