Сълзите ронят се незабелязано,
следи оставят болезнени и кървави,
а сърцето... завинаги белязано,
бие бавно, като в пустинни мълви...

То тупти бързо и лудо,
радва се и неуписуемо тъжи,
Това съдба ли е... или чудо!?
Или поредния комплект лъжи?

Това е просто края,
а всъщност ново начало,
и боли, боли... но зная,
миналото е избледняло...

Спомените са вече бели петна,
но дали съдбата няма да се повтори...
Ще разбера ли пак, че съм сама
или душата тоз път не ще се затвори?

Ще произнеса ли пак името ти...
Кажи ми!
Ще те питам пак и пак...
Отговори ми !