С мастило от незаченати мълнии

Нали си спомняш,
във пустинята валеше дъжд
и аз, отлъчената монахиня,
садях цветята на греха.
Пресъхнал мъж
донесе ми боичка от дъгата.
Светлосиня.
И в устните си слети
пихме жажда,
тъй мокра и голяма като дъх
след болка вляво,
със която ражда
любов - стрела
с ръждясващ, остър връх.
За прошка и обичане е късно,
но аз съм пак до кръв непримирима
и с нокти ще изстържа всичко мръсно.
Не искам, Господи, в душата тази зима.
Сърце орязано, осакатено, но горещо.
Със моето ще го закърпя. Да покълне.
Забравих... Исках да ти кажа нещо.
Кажи го ти. Ще го запишем с мълнии.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: Gentiana
раздел: Лирика -> Сюрреалистична
публикувана на: 2008-05-01
прочитания: 78
точки: 29 ( виж далите точки )
коментари: 3 ( виж коментарите )
препоръчано от: 12 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 7364
   Автори: 1979
   Произведения: 43708
   Съобщения: 187039
   Лексикони: 1895
   Коментари: 61914
   SMS-и: 778
   Снимки: 4573