История (на НУП)

“Ний раснем в слънчева родина и учим в институт любим,
а после в детската градина, в училището ще творим.”
Преди години двайсетина девойки млади и добри
със БеКаПе и комунизма строили “светли бъдни дни”.
А после в детската градина и родното училище
за 120-30 лева те нервите си жертвали.
Днес уж живеем в демокрация, но пресолена ни е тя – 
щом българската мила нация не дава пет пари за нас.
Какво, че учим във Софийския, в любимото ФеНеПеПе,
и ни зареждат със търпение в пропуснатите часове?
Какво ли вече не изучихме, с какво се не измъчихме!
Сами елате, отсъдете какво разбрахме до сега:
започнахме със анатомия – там мозък, нерви, слух, очи,
различните анализатори назубрихме набързо ний.
А после – увод в педагогика; “нали” е много важен той?
Със философите посмяхме се и нерви късахме безкрай.
И български език изучихме в семестър само; уж бил той 
най-важният предмет в училище... Но кой се грижи за това?
И психология преминахме, разбрахме за едно синче,
как хубаво се то развива, как то се учи и расте.
Наложи се и да спортуваме – кой както свари и къде;
по нежелание си беше, но ... подпис трябваше, братле!
Стачкувахме, барикадирахме със чинове всички врати, 
изобщо – случихме на сесия като за първи път, нали?
Въведоха ни във специалност; какво ли правихме пък там?
И гонихме за подпис курсова, която непозната бе.
През втория семестър минахме предмети девет: спорт и курс,
история на педагогиката разровихме надве - натри.
Със етика ни занимаваха, със българска история,
в училищата наблюдавахме как мъчат малките деца.
Отново има психология – педагогическа тоз’ път
(е, не че нещо сме запомнили – така отдавна беше то!).
Започнахме и със дидактика, с основите на възпитание, 
ала за тях – малко по-късно, семестър трети следва май.
Избутахме и тази сесия. Ура! Ваканция дойде!
Май още сме си ученици и си мечтаем за море...
Дойде октомври, и за жалост тез’ лекции започват пак.
Да видим що ли ни очаква, как ще изкараме до край.
С дидактиката и основите отново срещнахме се, брат – 
там нужда от учебник нямахме (диктуваха от край до край). 
Отново имаше история, но по-различна беше тя – 
образованието българско изучихме с професор А.
Той малко фъфлеше човека, че гони осемдесетте,
но справи се и ни пропусна да продължим бодро напред.
От нещо трогнати останахме – естетиката бе върха!
Благодарим, госпожо Цонева, ще ви запомним със добро!
Отново курс и спорт отметнахме – без тях не може, няма как!
А после – хайде педагогика, но вече предучилищна.
Там падна лутане голямо, с програми, ксерокопия,
преписвахме на поразия и глупости какви ли не.
Започнахме със математика и цели два семестъра
се мъчихме с доцента Ганчева и “ласкавите” му слова.
То бяха теореми хиляди, определения – безброй;
съвсем измъчи ни на изпита – то беше като малък бой.
Не всички живички останаха, за почест нека помълчим,
да постоим с глави наведени и да ги помним със добро...
Литература детска минахме, и в детството се върнахме – 
що детски стихчета и гатанки, и приказки изчетохме...
В четвъртия семестър карахме отново педагогика;
тоз’ път тя беше специална (а можеше без нея май...).
Със биология се справихме – треви и спори, папрати,
животни, водорасли, птици и резервати дъвкахме. 
Със географа май не случихме – измъчи ни със сто неща
и после за едно “зачита се” сме чакали по цели дни.
Пак спорт и курс, и нещо ново – започнахме дидактика 
на четене и писане. Там беше страшно мотане!
Професорката се явяваше веднъж на всеки 20-30 дни – 
заета, болна, тъй нататък... Пешкира го обрахме ние.
Отново лято. Не за всички то бе с почивка и море – 
60 човека математика кълваха (че и повече).
Дойде септември; е, за някои той беше май – за други ад;
посмачкани и пооскубани отново гледаме напред.
Ура! – от спорта отървахме се (е, минахме и без банкет);
но курса си остава, братче – той учи се семестри шест...
Започнахме сега дидактики – на български преведено 
туй значи: как да преподаваме на зайците в училище.
Върха – отново физкултура! О, няма ли да има край,
да ни оставят да починем! Не се издържа вече май;
пристъпва даскала смутено, а ти се чудиш – тоз’ човек
защо треньор не взе да стане, а тука дрънка шест за пет?
Пак почнахме със математика; диктуват всичко ред по ред;
е, свестен лектора изглежда – дано да минем без проблем!
Със проф.Стъ.Зъ. сме пак на български, но по-нормално вече е;
ала и тук си пада писане като че гониме експрес.
Родинознание, природо – и тях ще ги изкараме;
как ще се справиме – не знаем, но вярваме, ще е добре.
Сега започва интересното – словесно-изпълнителска,
или, преведено на български, да можеш мощно да крещиш.
На изпита май ще залягаме от смях по столовете си – 
че на идиотчета се правиме и приказки сценираме – 
за двете гари, що се карали коя от тях е по-добра;
и за листата на брезата, що литнали на карнавал;
и за стоножката Крачета, която сбъркала крачка;
за слончето най-мързеливо, летяло до Австралия... 
Изобщо – скици безподобни сме всичките, ала това
не вярвам да учудва никой – тук всички май откачаме.
Трагедия обаче чака ни на изпита по музика... шум, гама, лад, бемол, тоналност,
размер и метром, такт, диез, мажор, минор, тон, ритъм, нота...
С лавина информация заливат ни, а ние, брате, като телета гледаме.
Кокошка рошава жестоко се подиграва с част от нас...
Последний напън веч’ настал е, но как ли ще го издържим?
Ще учим после и рисуване, ще мажем смело със бои;
по ръчен труд ще ви покажем от кой кръжок сме: “Пречат ми...”
С колегите от НУП платено не сме голямата любов;
със другите 5-6 специалности контакти май хич нямаме.
Какво ли още ни очаква? Не знаем. Всеки си мълчи,
а ние трепетно гадаем и си говорим веч’ сами.
Дано да доживеем края – след курсовите работи,
след изпитите и задачите, уроците в училище
(а там каква ли сме картинка? До вчера бяхме на чина,
а днеска пред дъската черна се правим на учители);
ще минем после практиката и дипломните работи,
или пък изпити държавни (отново изпити, уви...).
ще издържим геройски всичко, докато вземем дипломи,
а може би и жълти книжки със тях ще ни дадат, нали? 
Ще станем даскали изпечени, със висше (може и със две),
и как ли с тез’ заплати мижави ще се оправим някой ден?
Ще се разпръсне курса бързо – стоте студентчета от НУП
ще станат бързо 100 човека от трийсетина градове.
Доброто няма да забравим и веселите мигове,
как сме се смяли и сме бъбрили във “дупки” между часове;
как населявахме кафетата, във стола как нагъвахме,
как лекциите си преписвахме и спахме по столовете.
Знам, лошото ще се забрави – висенето със часове
през сесия и през семестъра, и всички неуредици.
И бавничко ще остареем със дом, семейства и деца,
и може би 5-6 човека ще бачкат по специалността...
Но спомените ще останат. Добри и лоши – наши са!
“В демократични дни живяхме, и учихме в Софийския,
завършихме ФеНеПеПе-то и милата специалност НУП.”
Ще видим след години 10 какво от нас е станало...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf