Здравейте отново! Аз съм Мара Истерикова, вече ме знаете, аз ви разказах за семейство Крачолови и тяхната *студена война*. Мислех да не ви досаждам повече, ама не мога да се въздържа. Вчера се заседях на пейката пред блока, та си поприказвах с госпожа Пандерикова, онази, даскалицата от кварталното училище, и сега искам да ви разкажа какво научих. Ще кажете, че съм клюкарка дето не може да си трае, но не сте прави! Ако знаете как ме разчувства тая жена. Даскалицата де. Аз такава изповед не бях чувала...Не! Не мога да мълча! Ще ви кажа!
Идвам си аз от пазар и гледам седи госпожата на пейката. Седи, ама една такава оклюмала, омърлушена. Веднага разбах, че има нужда от помощ. Седнах до нея и й викам:*Здравей, комшийке, как си?*Поглежда ме тя с очи като на ранена кошута и въздъхва тежко:*Добре съм, г-жо Истерикова, благодаря!* Аз обаче не се давам лесно и минавам във фронтална атака:*Нещо ми се виждаш притеснена, комшийке. Кажи си, да ти олекне. То нали знаеш, има една такава приказка за споделения товар дето се носи по-лесно от двама*. Даскалицата ме поглежда малко странно и аха да си тръгне, ама после май размисля и като въздъхва отново, подхваща едва-едва да разправя:*Права сте, г-жо Истерикова, много съм разстроена. Може би е по-правилно да кажа разочарована, объркана...*
И полека-лека изплюва камъчето. Брей, че съдба! Такава добра жена! Мечтала си още от мънечка да стане учителка, да учи децата на ум и разум. Каза, че история завършила, пък то аз от историята знам туй-онуй, не че се хваля... Та искала жената да бъде като онази, арабската принцеса. Как и беше името? Шехерезада. Да разказва за миналото на човешката цивилизация, да заплени учениците с магията на словото.Ама не се получило! То днешната младеж и Мерилин-магьосника не може я омае! Знам ги аз тези, младите - до един Айнщайн се родили, не можеш ги надприказва...
Опитах се да й обясня на г-жа Пандерикова, че не трябва да се отчайва. *Вие, викам й, си сменете ролята. Щом тия дечурлига не искат да слушат Шехерезада, станете Нерон или некой друг там, ама по-такъв - застрашителен*, а тя ме поглежда тъжно-тъжно и възкликва:*Каква Шехерезада, какъв Нерон, г-жо Истерикова? Аз съм като Хамлет. Вляза ли в час, все монолози редя. Задавам въпроси, сама си отговарям и така ден след ден. Тези деца не искат нито да учат, нито да слушат. Нищо! Пълна демотивация. А аз какво да направя? Как да ги мотивирам?*
Слушам аз, но си мълча - съчувствено де. Какво да й кажа? Онази система, на Макаренко, даваше добри резултати навремето, но взеха, че я отрекоха. Е, сега нека се чудят как да въздействат!
Жал ми е обаче за даскалицата. Едно време поне *другарко* им викахме на учителките, пък сега чувам дечурлигата на бизнес-дамата от моя етаж току да кажат:*Мамо, ОНАЯ по биология иска да те види утре в училище*, или пък: *Мамо, ОНЯ ТЪПАНАР по математика каза, че ще ми остави двойка*. Брей, докъде го докарахме!
А г-жа Пандерикова съвсем се разстрои. *Не издържам вече, вика. Не мога да работя пълноценно по този начин. Работното ми място прилича на затвор - и в буквален, и в преносен смисъл. Сградата на училището се руши, мазилката пада. В класната стая само чинове и бюро за мен има. По спартански е обзаведено - празно и потискащо. Аз самата съм като специалист по всичко. *Отгоре* само нареждания спускат: повишете ефективността на образованието, въведете интерактивни методи в обучението, използвайте компютърни технологии в часовете.Добре, но как? Ето утре например, трябва да предавам урок за Руско-турската Освободителна война, а нямам дори карта. Какво ще правя?Е,аз си знам, един изход имам - ще се хвана и ще нарисувам картата на България на дъската. Ако имам тебешир, разбира се. И ако имам черна дъска. Защото вече има и бели, знаете. Но пък маркерите за тях си купуваме сами. А може и да не съм успяла да купя...Добре, че се сетих - трябва да си купя.*
Даскалицата замълча омърлушена, а аз я изгледах с възхищение. Брей да му се невиди, не само историчка, но и художничка! Дето им викахме навремето - всестранноразвита личност.
*Комшийке, викам й, хич не им се ядосвай на тия калпазани. Ако не щат да учат, да си трошат главите*.
*Не може така, г-жо Истерикова. Моята професия не е просто работа, която трябва да свърша, тя е призвание! Как да ви обясня? Преди години, когато започнах работа като учител, децата ме наричаха помежду си *гълъбица*. Приемах го като комплимент. Вярвам, че ме наричаха така заради моето спокойствие и добронамереност. Нали гълъбът е символ на мира и разбирателството...А знаете ли как ме наричат сега, десет години по-късно?...*Желязната лейди*! И това е комплимент, но...улавяте ли посоката, в която се движат нещата?...Не? Аз обаче съм наясно: вече съм изнервена, подозрителна и мнителна даскалица. И това ме плаши. Кога станах такава? Питам се как ли ще ме нарекат учениците след още десет години? Не искам да знам!*
Направо занемях. Какво да й кажа на жената? То явно пукнатината в отношенията между учителите и обществото прилича вече на Големия каньон. С каво ще я запълнят? И кой ще го направи?
Г-жа Пандерикова стана и се сбогува малко прибързано, ама аз не я спрях. Видях, че е по-бодра. Олекна й. Ама докога ли?
Е, това е! И на мене ми олекна като ви разказах. Но още се чудя на тия хора, даскалите де. Сигурно си падат малко мазохисти, иначе що ще си изберат тази професия? Аз моя внук едва го изтрайвам понякога, с тоя негов пуберитет, а като си представя 30 като него...наведнъж...в една класна стая!...Направо тръпки ме побиват, все едно ме пускат сам-самичка в замъка на Дракула след полунощ...Б-р-р-р.
Но пък даскалите не можеш ги разбра. Днес като се засякох с г-жа Пандерикова в асансьора, тя ми се усмихна и ми рече:*Г-жо Истерикова, вчера бях доста разстроена и струва ми се оставих у вас много погрешни впечатления. Искам да знаете, че аз обичам професията си. От 30 деца - 5 да имат полза от мен, значи си струва усилията и нервите. Не казвам, че е лесно, децата се промениха, но те са плод на нашето родителско възпитание и обществена морално-ценностна система, така че вината не е тяхна, нали? Децата стават такива, каквито ги направим*.
Е, права е, няма да споря! Ама стига съм се мотала, а да ходя да сготвя, че внукът ще си дойде по обяд и ще е гладно детето. Брей, ако не съм аз незнам как ще я карат тия моите. Е, хайде!