Влакът изстена като ранено животно и лениво потегли, разцепвайки августовската жега. Вътре в купето беше горещо и точно затова единственият пътник в него беше извадил вестник и отчаяно си правеше вятър. Погледът му се рееше през прозореца и унесено, но жадно поглъщаше красивият почти пустинен пейзаж. Беше около 30-35 годишен мъж с все още черна коса, която някога може би е била доста буйна, а на челото му падаше тънък кичур, който единствен придаваше момчешка отсянка на иначе суровият израз. До него на седалката лежеше дипломатическо куфарче, което притежателят му поглеждаше от половин час, но все още го мързеше да отвори. Имаше доста работа, но тази жега го изцеждаше и отнемаше всякакво желание за работа към момента. Мъжът се беше отнесъл мислено нанякъде и затова почти не забеляза жената, която в този момент беше влязла в купето и се беше настанила на отсрещната седалка. Видимата й възраст беше около 25, но може би само едва забележимите мрежички около очите бяха знак, че можеха да й се добавят още максимум 5 години. Беше облечена със средно дълга пола и бяла блуза, която караше да изпъкнат зеленикавите й очи още повече. След като седна, жената огледа купето. Погледът й мина през мъжа, но само половин миг след това се върна обратно върху него и смаяно се впи в лицето му.
"Не може да е той!", помисли си тя, но колкото повече го гледаше, толкова повече се убеждаваше, че това беше той! "Боже, колко се е променил! Тогава косата му беше по-буйна, а кичурът на челото му - по-немирен! А очите? Ах, тези очи, които сънувах толкова години наред и които и сега понякога ме гледат в съня...! Да! Това са те! Бездънните морета, в които се давех, когато го погледнех. Дали трапчинката, когато се усмихнеше е още там?..." Мислите й се редяха без хаотично и превъзбудено в главата, но тя не посмя да да каже нищо на пътника срещу нея. Той беше все така унесено зареял поглед навън и мислите му бяха далеч.
"Как ли живее? Дали и той като мен е намерил утеха при друг човек? Дали и той има деца? Дали е щастлив?" Мислите й секнаха. Влакът беше спрял, а мъжът го нямаше в купето! Беше слязъл! Жената въздъхна и също се отнесе далеч от влака, в същата августовска жега, но 13години назад.
Там, когато сега улегналата Елисавета беше младо 17 годишно момиче. Там, когато мъжът от купето беше 18 годишен буен младеж, а в сините му очи пламтяха искрици. Там, където беше лятото, морето, плажът, мечтите и там, където край морето в Ахтопол беше издигнат летен лагер. Правилата бяха строги в лагера, Елисавета беше в единия му край, а Пламен - в другия. Тя беше тук за първа и най-вероятно за последна година, но още от първия миг й се прииска да остане завинаги на този плаж. Не познаваше много хора от лагера и затова първия ден излезе да се разходи сама из курорта. Беше средата на следобеда и жегата точно започваше да разпръсква задушаващия си дъх по асфалта. Елисавета беше облечена с бяла рокля, която се увиваше около краката й при всяко движение и й позволяваш да се движи почти безшумно по улиците. Тя тръгна към плажа бавно и се замисли за свои си работи. Докато минаваше край едно кафене й направи впечатление една група от 7 - 8 човека, които незнайно как се бяха побрали на маса за максимум 4 и вдигаше шум почти до небесата. Бяха от лагера. Елисавета продължи по пътя си. След като ги беше отминала вече, чу че там се затрака със столовете, сякаш някой ставаше. И наистина ушите й доловиха леки стъпки и бързи стъпки, които се приближаваха към нея. Тя имаше чувството, че някой я наблюдава. Миг по-късно този някой беше до нея. До ушите й достигна приятен топъл глас:
-Здравей!
Елисавета погледна момчето и прецени, че едва ли беше по-голям от нея.
-Здравей! - отвърна тя без да спира да върви
-От лагера ли си? - попита той.
-Да!
-От кога си тук?
-От днес.
-Значи си от новите. Искаш ли да седнеш при нас?
Елисавета погледна групата в кафенето, която като по чудо беше замлъкнала, но само защото всички зяпаха към тях. Стана й смешно, но отвърна сериозно:
-Не!
-Защо? - момчето май не очакваше точно този отговор.
-Предпочитам да се разхождам!
-Аха, ясно! А искаш ли компания?
Тя го погледна и едва сега забеляза черния кичур на челото му. Изглеждаше толкова немирен и сякаш я подканяше да го докосне, но тя се въздържа! Вместо това попита:
-Каква компания?
-Моята. Разбрах, че не ти се нравят приятелите ми. А аз?
-Ставаш! - каза Елисавета, а момчето се засмя
-Това за "да" ли да го приема?
Тя кимна, а той й направи знак да го изчака. Върна се на масата, извади от дънките си някакви пари, остави ги, грабна якето си от стола и се запъти към Елисавета. Докато правеше всичко това тя изучи цялата му фигура. Имаше широк гръден кош, широки рамене, силни ръце и крака и тесен ханш. Всичко, което правеше изглеждаше така, сякаш беше създадено от него. Всяко движение беше точно, плавно, небрежно и изпълнено с грация. Когато дойде до нея тръгнаха един до друг към плажа. Каза й че се казва Пламен.
-Познаваш ли някой друг от лагера?
-Да! Дойдох с един приятел на сестра ми.
-Как се казва?
-Емил!
-Не съм го чувал. Къде е сега? Защо те изостави?
-Изпари се след първото момиче, което видя - усмихна се Елисавета
-Ха, нека да позная - първа година му е тук, нали?
-Да!
-Винаги така правят тези зайци. Духват нанякъде след първия видян от противоположния пол.
Елисавета замълча, питайки се дали и той не беше така "духнал" след нея, просто защото беше видял първо нея! Пламен, сякаш отгатнал мислите й добави бързо"
-О, аз отдавна прекратих тази практика. Недей да си вадиш прибързани заключения.
-Ще видим! - засмя се Ели
-С кой си в бунгало?
-Казва се Цветелина!
-С черни очи и червеникава коса ли е?
-Да!
-Тогава не разчитай да се прибира в стаята преди полунощ.Дори възпитателите умее да лъже.
Той започна да й изрежда някой по-интересни индивиди от лагера и да й разказва всевъзможни истории от предишните си престои тук. Двамата искрено се забавляваха и времето неусетно си минаваше. Беше 8:30ч. и те наблюдавах залеза, седнали на една пейка. Косата на Ели беше потъмняла и русото блестеше с червеникави отенъци.
-Студено ли ти е? - попита я Пламен
-Малко! Май е по-добре да се връщаме след малко.
Той взе якето си, което досега лежеше до него и я загърна, оставяйки ръката си на рамото й.
-Сега разбирам защо съучениците ми толкова пищяха все за този летен лагер - каза Ели - Тук е толкова отдалечено от пушека на големия град, толкова спокойно.
-Да! Жалко, че ще ми е за последна година идването. Прекарал съм наистина страхотни моменти тук. Всяко едно лято ми е оставило някакъв момент, за който да си спомням с радост.
-Защо за последна година?
-Завършвам идната година!
-И какво ще правиш след това?
-Засега и идея си нямам. Ще бъде накъдето ме отведе животът.
-С всички е така! - въздъхна Ели

*************************************************************
Половин час по-късно бяха вече в лагера. Едва успяха да хванат вечерята. После всички се събраха при лагерния огън. И така мина вечерта, а на другия ден веднага след закуската Пламен настигна Елисавета по пътя към плажа и прекараха целият ден заедно. Не можеха да отлепят погледи един от друг, а ръцете им постоянно се търсеха да се докосват. Беше нещо повече от лятно увлечение. Зелените очи на Елисавета блестяха силно и Пламен обичаше да й казва, че е като морска сирена с дългите си руси, леко вълнисти коси и големите зелени очи. А тя обичаше да го гледа как се смее и обичаше да се притиска до него, да го прегръща и така да споделят залеза, а понякога дори и изгрева. Времето сякаш беше спряло само за да се насладят те двамата на лятото, на морето, на чувствата си. Но нищо не е вечно. И това лято не бе! Дойде последния ден! Елисавета още помнеше сълзите в собствените си очи, устните, които ги попиваха, ръцете, които я прегръщаха. Помнеше и дадените, но неизпълнени обещания на две все още или пък не съвсем деца.
Елисавета се изтръгна с болка от спомените, погледна в коридора и водя Пламен, надвесен над прозореца да пуши.
"Значи не е слязъл!" помисли си тя. Той се обърна и я погледна. Студеният му поглед се смекчи, влезе в купето отново и шумът от влака заглъхна, когато топлият му глас каза:
-Здравей!
Камбани зазвъняха в ушите на Елисавета, тя се взря в очите му и съзирайки там същия любим пламък, с болката на отминалите спомени каза:
-Здравей!