По време на едно пътуване във Франция се наложи да пренощувам в един хотел на двайсетина километра от Париж - малка, скромна постройка на един-два етажа с ресторант и няколко стаи или така нареченият оберж, обикновено фамилна собственост, поддържана и обслужвана от самите стопани. Наближаваше полунощ и безкрайно уморен от дългото шофиране паркирах автомобила си на малка уличка, пряка на шосето за столицата. Валеше слаб дъжд и притичах до входа. Посрещна ме жена на средна възраст, скромно облечена и с опъната назад коса. Умерената й учтивост подсказваше, че цените тук ще са прилични, както и че бих бил обслужен задоволително. Поръчах си лека вечеря, но първо едно по-силно кафе, за да се отпусна и изпуша няколко цигари под звука на тиха музика смесен с шума на дъжда отвън. Изпитвах особено спокойствие, на което се наслаждавах, бидейки единствения клиент в ресторанта. По стените имаше окачени картини, маслени пейзажи с меки цветове, по-скоро изхабени, както и рамките им, светлината идваше от аплици между картините; масите и столовете бяха дървени, но удобни. Имах чувството, че по това време животът се случва някъде другаде - това място бе сякаш извън времето, своеобразна ниша на собствената ми фантазия, от каквато в този момент имах нужда.

Вечерях с апетит, платих и получих ключ за една от стаите на втория етаж. Стълбите бяха масивни, но дървени и все пак поскърцваха. В това открих уют и чар и вече предвкусвах дълбокия и здрав сън, в който щях да потъна след минути. Отворих прозореца за да влезе свеж въздух в малката стая с едно голямо легло по средата, запалих цигара и пушех облегнат на плота и гледайки дъжда. В конусите светлина под уличните лампи тънките струи личаха ясно, навън бе тихо, влагата поглъщаше шумовете и умилението, което изпитвах, ме предразполагаше да забравя, че все пак съм много далеч от дома си, че съм чужденец, за когото тази нощ ще потъне в общия спомен за едно пътуване, ще избледнее и може би дори ще изчезне...

Преди да си легна притворих прозореца. Полежах малко по гръб, после се обърнах на една страна и усещах как вибриращото ми от умора тяло постепенно се отпуска и олеква, и предава на съня, но малко след като бях затворил очи потреперих от неясен смут и отново ги отворих със съзнанието, че причината е точно срещу мен, на стената срещу която заспивах. Между прозореца и един висок дрешник имаше окачена картина на жена, от торса нагоре, с дълга шия и глава обърната срещу мен. Тя ме гледаше, да, гледаше ме право в очите, така, сякаш ми бе казала нещо и сега очакваше моя отговор. Погледът й не бе настоятелен, но изпълнен с очакване, по-скоро търпелив, отколкото упорстващ. Боже мой, казах си, та това е само една картина, нима е възможно да ми попречи да заспя точно сега, когато бях толкова уморен и не ми се мислеше за нищо. Обърнах се на другата страна, така че й дадох гръб, но не издържах дълго и отново се завъртях към нея, понеже знаех, че продължава да ме гледа с тези очи, които, странно защо, имах чувството, че познавам отнякъде. Усещането, че не съм сам в стаята ставаше все по-осезателно и бръкнах в пакета с цигарите. Помислих си, че мога да я сваля от стената и да я поставя на пода обърната обратно, поне до сутринта, но бях прекалено заинтригуван и се опитах да отгатна този почти втренчен в мен поглед. И така, приседнал на ръба на леглото, пушейки цигара след цигара, потъвах все по-навътре в тези очи, очите на някаква чужденка, вероятно съвсем непозната (ако художникът изобщо е имал модел) или плод единствено на неговата фантазия. Колкото повече гледах, толкова по-малко можех да откъсна очи от нея - сякаш очакваше търпеливо някакъв мой отговор, жест или просто кимване, не сваляше очи от мен където и да застанех в стаята, понеже вече се разхождах насам-натам и нервничех. Не те познавам, почти промълвих, не те познавам, по дяволите, та ти си само една картина в един евтин малък хотел, една евтина картина на една евтина стена, та ти си просто една евтина и незначителна част от интериора на една евтина стая... Защо не ме оставиш да спя, пътувал съм цял ден и случайно попаднах тук, сега можех да съм навсякъде другаде, където теб няма да те има с тези настоятелни и чудовищно търпеливи очи... О, не, няма да се хвана на играта ти, да ти кажа нещо, да те помоля нещо, да ти кимна дори, не, няма, остани си така до края на света осъдена да гледаш всеки пътник отбил се в този оберж и точно в тази стая, докато някой те смени или открадне... По дяволите, защо ли му е да те краде.

Седях на рамката на прозореца и пушех загледан в дъжда, който не спираше. Отдавна минаваше полунощ, но аз си мислех дали да не сляза долу и да си поръчам бутилка вино, ако онази с опънатите назад коси още е будна.

Но най-странното бе, че се чувствах длъжен да направя нещо, да й отговоря, да произнеса каквото и да е. Дори нещо повече - разбирах, че изпитвам жалост към нея, да, жалост, умиление някакво, даже може би... нещо повече. Дали някой преди мен е бил подобна жертва, мислех си, дали се е случвало и преди мен. А дали не изпитвах и мъничко ревност, съвсем мъничко, по дяволите, как е възможно това. Дали съм първият, който не може да заспи под изискващия поглед на тази жена, която като че ли ме познаваше, или е познавала и другите и те също като мен не са могли да заспят и дори и да не се е налагало просто са си тръгвали на следващия ден.

Не можех, ей така, да й обърна гръб, да я забравя или да се преструвам, че съм я забравил. Но можех да я унищожа, разбира се, че можех да я унищожа. Да скъсам платното, да го изгоря, да хвърля картината далеч в мократа трева отвъд прозореца, можех какво ли не, но знаех, че не съм способен да постъпя така, като варварин. А и откровено казано, нямах достатъчно решителност и сили да го сторя. Но нямах и желание. Точно това ме порази - нямах желание. Не можех да й посегна, за нищо на света. Не, не можех да я унищожа.

Запалих поредната цигара и седнах на ръба на леглото, право срещу нея. Заразглеждах я много внимателно, отбягвайки погледа й. Шията, страните, брадичката, косите и тъмночервения фон отзад - главата й бе леко наведена напред, така, както една жена обикновено прави когато очаква нещо... изражението й бе благо, открито и доверчиво, нямаше съмнение, че ми вярва, че очаква един единствен мъничък жест, или една единствена дума или каквото и да е друго, и сякаш знаеше, че ще го получи... Разчиташе на това и въпреки, че бе на изчерпване търпението й все още изписваше върху лицето една едва доловима решителност, едно ранимо доверие, в което бе заложила всичко и вече нямаше връщане назад, най-съкровеното и последно движение бе вече сторено и съдбата й оставена на жребия... или по-скоро на волята на този отсреща, на моята воля, каквато и да е тя. Повече не можеше да направи нищо, абсолютно нищо. Да, можех да направя нещо аз, но какво. И бях ли длъжен да правя каквото и да било. И заради кого, всъщност трябваше нещо да правя, заради нея или заради мен.

- - -

Когато отново обърнах очи към прозореца видях едно синьосиво небе да просветлява. Изпуших няколко цигари преди да угася лампата, облякох дрехите, които напразно бях съблякъл малко след полунощ, взех си чантата и се запътих към вратата, но когато поставих ръка на дръжката спрях се и се обърнах назад. - новият ден се бе справил добре с тази странна, тягостна и изнурителна нощ и бе ме изпълнил със сила и решителност. Малко се поколебах преди да се реша да хвърля един последен поглед към картината между светлия вече прозорец и дрешника. Така, срещу нахлуващата дневна светлина, не успях да различа почти нищо, само някакъв неясен контур на едно женско лице в рамка, окачена на стената на една евтина стая в един евтин хотел, който след броени минути щях да напусна завинаги, неясният контур на едно женско лице, което, тогава още не можех да зная, щеше да ме следва през целия ми живот.