Булото, дето не пада

Булото, дето не пада

По далечни мотиви от приказки, които баба ми разказваше, когато бях дете

Пукна земята, вълчата,
с шепоти в мене никнала,
никнала, непоникнала -
тежка си дума да река,
ложе ковано да сваля.

Слънце го котки гризали,
с мустаци - ладни ламбици,
с опашки - сухи огньове.
Писмо ти пущат на прага -
де ти е, тате, хукнала,
пустата щерка, щурата.

Вода са кладенци свили,
в мълчанка бързом скътали,
та кога рипне момата
за бури жъдна да стане,
с топчета тежки от небо
да си менява очите,
друго си либе да зърне,
либе, в жарава валяно.

„ Де ти е, сине, чеиза?
Момък по тебе тъгува.
Я се повърни у дома,
Магдо ле, съскат и пълзат,
змии огнище ти кълват."

" Невеста, тате, плакала-
плакана, неоплакана,
най- съм си веке невеста,
невеста невестулчина.
Не съм си веке невеста,
дето я тате запрати
сърцето чуждо да ра`ни,
свое си с жалост да гаси.

Змейова мома ке бида,
с градушка- остро венчило,
шила- ушила от пръстта
булото, дето не пада".

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf