Като диво прасе те изпълва нагонът със ярост –

Да премажеш до кално, да пречупиш на две.

И подлъган навярно от храста на моята вярност,

ти си мислиш, че тук съм, а пък аз съм незнайно къде.

Но калта си е кал. На сломената гордост мъзгата

е оплескала всичко по счужденото твое лице.

Ала дишам не аз, а на храста душичката вятър

звънко пука във тежките твои ръце.

Ала птица съм аз. Пия в облака болката прясна

и до извори стигам само с мах на криле,

но съм тук и се вия отгоре, не мога да кацна...

Ще запазиш ли в храста ми клонче поне?

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf