Легенда за чайката, която кацна на хоризонта

Птица като птица -

чайка сиво-бяла, бързокрила.

Само че, откакто се излюпи,

искаше да стигне хоризонта.

Там да кацне върху него, да отдъхне

и след туй да се завърне към живота

на най-средностатистическата чайка.

Не слушаше съветите на патилите птици,

не искаше да вярва в устойчиви неща.

Една сутрин просто се издигна

във простора и свободна, полетя.

И летя, и летя... и летя

към заветната своя черта,

ала тя си остана далечна

като всяка красива мечта,

като всяка абстракция вечна.

Много утрини с нежни слънца

приближаваха уж хоризонта.

Много бури на свойте крила

го отнасяха, скрит в черен облак.

А безлунно-коварна, нощта

хвърляше в морето небосвода.

Но летеше със всеки нов ден

все напред, вече старата птица.

Пред погледа ù вечно вдъхновен

бягаше пределът недостигнат.

Докато кацна най-накрая отмаляла

на гола и назъбена скала -

внезапно в своя край бе проумяла -

не хоризонта, свободата бе целта.

И докато мътнееха очите

и натежаха нейните пера,

към нея се запътиха чертите

на хоризонта - той под нея се събра.

Така без скръб, без болка и без ропот,

кацнала върху самия хоризонт,

във някой птичи рай се бе прибрала

чайката, що цял живот летяла.

Наскоро излязло от свойто яйце,

пита птичето, вече оперено:

- Може ли да стигна хоризонта?

Като оная чайка, от легендата?!

- Ама това превръща се във мода!

Нещо по-лошо - това е клише!

Захвани се с нещо по-премерено -

научи се да хващаш храната!

- Добре - отвъща птичето. - Добре!

Тогава ще хвана Луната!

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf