От недрата на моята болка

до последният поглед в очите -

се презирам за тази незрялост

за милионите бели полета

за мислите с дъх на коприва

за влажните мои надежди

за римите чезнещи в мрака

за мръсните голи химери

за металните мозъчни нишки

за черната лепкава кръв

за сърцето изгнило от нямане

за пръстите пишещи доноси

за вятъра бягащ край мене

за лесната детска наивност

за буквите раждащи минало

за сълзите изплакани с ритъм

за вярата дадена в битките

за белега режещ през гърлото

за всеки продаден копнеж

за себе си - за моите дяволи...

сега съм тук - надвесен над живота си

и виждам себе си - застаряващо дете...

пътят е изгубен във мъглите

а моретата са бели - като мрамор...

и нейде там сега ще си постеля

последната останала обелка -

и отпуснат във безсилие,

ще заспя завинаги...

няма да заплача и на гроба си,

защото така ще издам на хората,

че всъщност никога не ме е имало...