Метаморфозата на Търсещия

Обезумяло бягах...

Кожато по тялото ми бе раздрана от клоните на ужаса...

И жадни вълци ме преследваха...

И викаха за имена си на Силата.

Не бе лъжа, не бе и истина...

Не бях и аз, а второто ми аз от приказка,

разказана от мен...

Звездите ослепително блестяха...

Не беше ден, не беше и нощта...

И паднах...

И погледнах... Отражението си в роса.

Не бе лъжа...

И в капчица вода очите ми от черни гарвани,

Превърнаха се в сивота...

И вълците заплакаха...

А самодивите поднесоха храна...

Не бе лъжа...

Сивото превърна се във своя блед нюанс

и очите си усетих вълчи...

Разкъсах всеки мой провал

...и го превърнах във храна...

Забих със зъби своята празнота... и я подарих... на нищото.

Изправих се.

И започнах да бягам с дивите котки и жадните вълци...

Чада на дивото...

Чада, отрасли с древни корени...

Чада на истината...

Не бе лъжа, не бе и истина...

Не бях и аз, а второто ми аз... докоснато от силата на дивото.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf