Да откриеш щастието

Навън е студено. Поглеждам през прозореца. Смрачава се и бавно се спуска мъгла и потапя града в тайнствеността си. По улицата е тихо. Няма никой нито навън, нито при мен. Единствените помръдващи неща сега навън са отронилите се листа на дърветата, които подгонени от лек ветрец, сякаш играят на улицата. Времето е някак подтискащо... сякаш носи спомена за нещо лошо. В такива моменти, притихнала до прозореца, се чувствам някак самотна, но не и този път. Вече няма нищо на света, което да изгаси светлината, която озарява душата ми.

Започват да пръскат по стъклото малки капчици дъжд. Заваля. Напук на лошото време, на лицето ми грее усмивка. Щастието ми блика от всеки милиметър на тялото ми. Няма някаква специална причина за това мое удоволетворение. Просто съм щастлива, че съм жива и че хората около мен са добре. Нямам много приятели. Никак даже. Хората не обичат суровата истина, а аз не мога да ги лъжа красиво. Двулично е, а аз не съм такава. Нямам прекрасното семейство от американските сериали. Семейството ми е разбито, всеки има собствен живот, а аз се губя някаде в превода. Нямам някаква невероятна дарба, а може би и не ми е нужна, щом и сега съм щастлива.
Винаги съм се чудила на хората, които обръщат внимание на всяко дребно дразнителче. Аз мога да отсейвам мислите и нещата около себе си и не си вгорчавам живота с ненужни и маловажни неща.
Дъжда продължава да се сипе. Спомням си всички трудни моменти в живота ми и хората, които заставаха или се отдръпваха. Помня всеки жест, всяко усилие на истинските хора около мен да ми помогнат. Радвам се, че зад гърба си винаги имам някой на който наистина му пука за мен и на който мога да разчитам във всеки един момент и за всичко.
Отмина отдавна времето в което бях отчаяна. Измъкнах се от мрежата на тъгата. Даже не помня какво беше това самота. Вече не се страхувам да изляза напред и да кажа това което мисля. Не се страхувам да надникна отвъд лицата и очите на хората, за да не събудя отново тъгата, застинала дълбоко нейде из сърцето ми. Да, тя още е някъде там, но се научих да я държа заключена. Научих се, да живея за мига и с пълни шепи да грабя от живота. Научих се да ценя малките неща, които правят живота ти по-хубав. Разбрах, че не всеки може да открие щастието, но всеки е длъжен пред себе си и пред живота да го търси до последния удар на сърцето си.
Аз открих щастието. Хванах птичето, което кацна на рамото ми. Осъзнах се, преди да се саморазруша. Съживих умиращото си сърце, защото реших за последен път да дам право на живота да ми докаже, че има смисъл да го изживея. И не беше напразно. Сега съм щастлива. Радвам се на това, че съм млада, здрава, обичана и живея всеки ден, всякаш ми е последен.
Силна съм. Имам воля и знам на къде вървя и какво искам от живота. Защото ако не знаеш на къде си тръгнал, няма как да стигнеш някъде.

А навън дъжда намалява. Вятърът е спрял да се гони с листата. Мъглата се е вдигнала, може би уплашена от светлината лъчаща от мен. Тихите улици на града отдавна са заспали. А аз стоя усмихната до прозореца и се радвам, че съм жива. А утре ме чака нов ден. Слънчев или не е добре дошъл. Ще посрещна и него с усмивка. Животът е такъв, какъвто си го направиш и ако ти му се усмихнеш, ще ти се усмихне и той.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf