Константин

Нощта му даваше сила. А дъждът, чувство за друга личност, която дълбоко в себе си се бе скрила, между отражението на действителното огледало и очакванията на хората. Изпитваше силно чувство на вина и гледаше през прозореца на своята стая. Стаята му бе подредена хаотично, като душата му, нощта беше тъмна, като същността му, а дъждът беше блестящ, като очите му. А вината, така безмилостно се блъскаше по стените на разумът му, че той издаваше тих стон на болка. Съжаляваше... за всичко.

- Съжалявам!- тихо промълви и стана.

Отвори вратата на стаята си и излезе в коридора, без да включи лампите. Пред погледа му се появиха силни отблясъци, видя едно малко момченце, което треперещо се опитваше да се скрие от някой. Проблясъкът премина в бездна, а бездната в бяг. Той бе излязъл навън, бягаше към околните гори. Сивите му очи се бяха присвили, изглеждаха вълчи, черната му коса за секунди се бе намокрила от безпощадния проливен дъжд, а кичурите докосваха челото му. Бягаше, бягаше далеч от и към дома си. Чуваше задъхан детски глас, сякаш му казваше да спре. Бягайки, погледна в страни и видя едно малко дете, което тичаше с него, държейки тетрадка. Мъжът все по-силно бягаше, искаше да задмине детето, родено от проблясъците... искаше да остане сам. Но то го преследваше неумолимо. Над главата си усети как грачат гарвани и вдигна глава, те летяха с него, а той бягаше с тях.

- Съжалявам!- промълви отново и се усети паднал на колене.

Той вече бе в гората. Плачеше като дете, но не като това, което стоеше пред него, не като това, пред което бе паднал на колене. Дърветата строго и безучастно се бяха изправили около тази сцена. Сега те бяха по-високи, по-далечни и по-бляскави. Риданията на мъжа продължиха, гарваните накацаха по клоните на дърветата, събраха се вълци наоколо, очите им блестяха бясно, но безучастно, а детето стоеше и гледаше право в сивите очи на мъжа.

- Прости ми!- вдигна глава мъжът и погледна момчето

- Не мога... миналото е в теб... - каза момченцето и му подаде тетрадката.

Очите на мъжът придобиха животински образ изпълнен с първичен бяс.

- Но какво да направя? - гласът му премина в ридание

- Прости на себе си, прости на минало си...

Дърветата се превърнаха в огледало на което се отразяваше огън и гарвани... а вината си тръгна с детето. Той остана. Вълците се събраха около него, а гарваните полетяха нагоре и се загубиха в бездната на черното небе. Чу се позната мелодия... далечна, която ставаше все по-силна.

Будилникът звънеше и Константин отвори очи...

Следва продължение...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf