Полет на смелите

Разкъсах утрото.

Посегна някой с брадва на разцъфналите клони върху мен.

Изгубих се.

Изгубих се във своето двойно аз.

Изгубих се във своето доверие и пропаднах.

Луната се прекърши и заприлича на лицето ми.

Стъблата на дърветата подмениха своята кора и заприличана на моят уязвим и страшен поглед.

Изгуби се и ме боли от себе си.

Изгубих се и го съзнавам...

Изгубих се със себе си в този странен свят...

... и се разплаках с кожата си...

започнах да крещя с очите си...

Не беше страх.

Не беше самота.

Това бях аз със своята празнота.

Умората в очите ми бе факт от виждането с тях.

Умората на зениците да се присвиват...когато гледам този странен свят.

Умората по кожата на дланите, които искаха да раздадат.

Умората да бъда аз.

Умората от търсене на претърсването в другите души.

Претърсване, за да открия Семето на Бог.

Бог... колко силно... толкова силно, че думата отслабва със своята материализация.

Бог...

Изгубих се, за да го намеря...

Изгубих се, за да открия и да осъзная, колко важно е да знаеш Пътя си.

Колко важно е понякога да усещаш умората на Материята.

Колко важно е да назовеш чувството зад тези думи.

Това е контекстът на моето послание... към някого.

Към кого?

Не знам... надявам се той да открие... и да полети.

Лети!

Лети, но преди това открий своята загуба и я превърни в предизвикателството, което ще даде криле.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf