Щом ожаднeeш в пустошта,
по границите нямо пазещ
сенките на птичите крила,
безсилно притаен и лазещ...
Ще чакаш пръските забрава
да измият незрящата ти тишина
и стон откотвен да отплава
към острова-кръщение на тленността...
И малко, малко още ще почакаш
на бъдни прошки лунната покана,
със пепелна ръка да им помахаш,
преди дъхът да се стопи на рана…
Ще си отидеш, за да помниш!
Открил вятър във очите на съня,
ще будиш бляна, за да губиш
пътеките на изгрева в ноща.
А после уморено ще се връщаш,
изпил вятъра, oпит от старата луна,
и още по-димящо ще обгръщаш тялото на угнетената си свобода...
И пак копнежно сам ще се обърнеш,
докато болката е още цяла,
преди завинаги да се завърнеш,
преди най-трудната раздяла.
