|
Другият
Той знаеше, че този път е за последно. Въпреки упоритостта, с която отказваше да си тръгне, беше ясно, че ще е свободен. Бе чакал този момент прекалено дълго за своите представи, преживяваш еуфорията от смъртта и, плачеше като дете, когато разбираше, че отново е с него.
Този път всичко стана без подготовка, нямаше никакво съмнение, че е мъртва.
Реално погледнато дори вината не беше негова, но това не бе важно. Нямаше я!
Точно така. Съвестта му умря. По негови изчисления стана в около 24:45.
Всичко мина по реда си. Тя бе болна и немощна и това, което се случи с нея беше напълно в реда на нещата. Като всяка важна езическа особа К. я погреба с любимите и придворни слуги – принципи, страхове, комплекси и всичките му други номенклатурни боклуци.
К. знаеше, че и един мицел й е достатъчен да се върне. Представи си клада, изгори трупа й, изхвърли пепелта й от най-високата скала на брега на морето. Вятърът разнесе прахта й километри.
Момичето на кладата прикова вниманието му. Червените и коси блестяха ярко на жертвения огън. Не можеше да види очите й – бяха отворени, но Тя го гледаше и то с такъв рентгенов поглед, който проникваше в най-интимните му мисли.
К. разтвори леко обзелото го чувство на безпокойство в дълбока глътка въздух и въздъхна.
К. Нямаше спомени. Всичко, което знаеше за света бе изтъкано от бледи предчувствия. Усещаше себе си като спуснат на конци в средата на трето действие, без спомен за реплика или сюжет. Това едва ли вече щеше да е проблем. Той беше готов. В едно бе сигурен през всяка секунда от краткото си съществуване. Това беше инстинкт, проклятие, мазохистично желание.
К. знаеше какво трябва да прави. Не разбираше защо и беше леко разочарован, че всичко ще свърши по този начин. Пистолетът стоеше в шкафа, сякаш от векове. 22 калибър, полуавтоматичен, 9 патрона + 1 в цевта. Съвсем незапознат с тези подробности, К го вдигна и опря студения метал в слепоочието си.
“Защо да го правя! Нали вече я няма, не може ли просто да...”
Мисълта му спря. Мигновено прати един куршум в дясното си слепоочие. Но беше късно, тя бе там, всъщност никога не си беше тръгвала и ако не беше мъртъв, щеше да признае, че последния и спектакъл бе изигран по впечатляващ начин.
Вече не броеше дните. Бяха много. Импровизираната каторга на 5-я етаж бе прекалено луксозна, за да му даде така нужното чувство на неоправданост, затова Б. реши да удължи присъдата си. Все още уискито и цигарите бяха в приемливи количества и нямаше нужда да изминава 30-те метра до магазина. Тази мисъл го изпълни с неописуемо успокоение. Може би само едно нещо му трябваше, за да спре да мисли за нея и червената й коса. Поне за тази вечер.
Дори и за човек като Б, трудно служещ си с компютърните технологии, намирането на проститутка по интернет не се оказа непреодолима бариера. Изборът беше нереално голям, толкова, че за миг се усъмни и в най-добродетелните и почтени представителки на нежния пол, които познаваше. Цялата процедура леко го изнерви, затова се спря на примамливото “млади и секси по домовете”.
Разговорът протече съвсем делово. Сводникът говореше с дразнещ диалект и Б. набързо се съгласи с всички условия, само и само да приключи досадния диалог.
Стана от компютъра и си наля уиски. Запали цигара. Напоследък, не знаеше дали от олимпийските количества алкохол, които поемаше, се улавяше в моменти на будна кома. Сякаш някой се промъкваше крадешком и дърпаше шалтера на и без това изтормозеното му съзнание. Като, че ли траеше само миг, но понякога му се губеха цели часове. След такъв момент се чувстваше още по-ужасно, все едно е изживял хиляда човешки трагедии. Единствената добра страна бе, че това му даваше солиден аргумент за самосъжаление. Ласкаеше се от мисълта, че се побърква, но най-щастлив го правеше факта, че ако това беше вярно, то би било по нейна вина. Представяше си как й прощава и гордо си тръгва от оковите и завинаги. Напуши го искрен смях, явно, че уискито му идваше в повече. Естествено, че би й простил всичко, но да избяга...
24:30. Б. загаси дополовина изпушения фас и отпи от вече блудкавото ледено уиски. Веднага посегна към полуотворената кутия на масата, но вместо това ръката му хвана дистанцинното и пусна неработилия вече седмици телевизор. Не дочакал, дори да види какво дават, го изключи и то с такава погнуса, че го побиха тръпки. Звънецът го върна в реалността. Изчака десетина секунди преди да стане, бавно се довлече до вратата, вдигна домофона, задържа за секунда червеното копче с нарисуван ключ и бързо тръшна обратно слушалката, за да избегне евентуален разговор с к****та.
Слушаше шума на асансьора...
Червената й коса покриваше лицето й, но не можеше да скрие нахално зеленият укор в очите й. К. дръпна ръцете си и разкри моравите отпечатъци върху бялото и гърло, отпусна се върху стената и пусна въздишка на дълго чакано удоволетворение. Последвалият звън го смути. Не очакваше никой, никога не бе очаквал. Шпионката разкри образ на мургаво, силно гримирано момиче, с къса, черна пола. К. се обърна леко озадачен и влезе в дневата.
Б. беше щастливец. Не разбра за смъртта си. Краткия път на 9-грамовото парче олово бе недостатъчен за осъзнаване.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: stivanoff
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2008-03-31 г.
прочитания: 189
точки: 22 ( виж далите точки )
коментари: 7 ( виж коментарите )
препоръчано от: 9 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 7292
Автори: 1948
Произведения: 42724
Съобщения: 178605
Лексикони: 1842
Коментари: 59586
SMS-и: 763
Снимки: 4483
|
|
|
