Време е сърцето да заспива,

влакът днес не стига до целта.

Коловозът от инерция прелива,

а спирачките загубих във нощта.

Отново съм на старта към падежа,

(този път - създаден е от мен.)

Нали родих се в огнената мрежа,

на бавния така изискващ ден...

Удавих се в едната си сълза,

(забранено е да плачеш пред завоя).

Потопих се сляпо в нечия мечта,

но лъгах се - защото беше твоя...

Не чувствах болка или нищета,

(света замести ги със страхове.)

В смъртта намерих свойта красота,

а щастието - в чужди грехове...

Сега разбирам как да се засмея,

но няма го последният ми вик.

С очи докосвам - с пръсти не умея,

небето вижда се - но синьото - без лик...