Начупен бетон. На места с почти нови кръпки. Една чешма. Декоративна. С кранче. Месингово. И тя е почти здрава. Два реда пейки. С изкривени железа. Железни кошчета. Пълни с боклук. Квадратни. И Той. С вятъра. Времето, което ще прекара там е въпрос на инат - кой ще се отдръпне от пътя на другия. Вятъра за миг замира. Той се оглежда учудено. Отново задуха. По-силно. И по-студено.
Тръгва по пътеката. Бетонната. За кой ли път. Изкачва стъпала. Кръгли. Завърта се на малката площадка застлана с (мраморни?!?) плочки. Къде да отиде? Нея я няма.
Пак тръгна. Нагоре. По стълбите. Мръсните. Като всичко наоколо - мръсно и дебнещо. Чакащо все нещичко да стане, но нищо и никога не се случва. Като в тъмница. Хората са мрачни и еднакви. Сиви. Като в тъмница. Тук думата "личност" е изтрита от речниците. Бройки. Най-обикновени цифри. Не хора.
Стълбите свършиха. Отваря двойна врата. Скърцаща. С две халки. Пресича коридора. Като него (почти) един го гледа с уморени и отсъстващи очи, приседнал на ръба на маса (като просяк!) покрита с червен плюшен плат (бившо перде). Кич.
Минава покай тоалетната. Мирише. Както винаги. Малко странно. Коридорът свърши. Отваря друга двойна врата. С дръжка. Пред него са строени в редици легла. Обикновени. Русенски. С по две одеяла. Този "хотел" е пълен. Както винаги. Но Той е горд. Със себе си. Понякога.
Другите спят. Както винаги. Свива надясно и влиза в телевизионната стая. С мокета. И пейките. Гледа. Измислици и други такива. Омръзва му. Излиза. Обратно в хамбара. Ляга. Пак гледа. Нищото. Трудно му е. Но скоро се маха. Само да му се обадят... Някога.
Омръзна му да чака. Заспива... Трудно. Както винаги.