В този ден на подранили битки

и задъхани закъснели победи,

нечакането плетеше плитки

от предсказуемите ми обреди.

И както безсюжетно си вървях

и мислех колко много обичам морето,

видях те - също сам, и закопнях

за сцена, в която се дави небето.

Стъпките ми потъваха в твоите

и безследно отлитаха с вятъра,

суетата заглъхна в прибоите,

гларуси се редяха в театъра.

Поканих те на първия ред -

тъжен, но със светла усмивка,

непознат черноок душовед,

с устни с детска извивка...

Пенливо се дръпна завесата,

засвистяха в блясък роли и вълни,

(неразбрана, но добра,

непокорна, но нежна,

свободна, но твоя,

ничия, безметежна...)

с адмирации отекна пиесата

и самотата свенливо се поклони.

Ти се приближи да поздравиш драматурга

и ръкопляскаха още всички мечти,

когато отразен в очите ми видя -

небето се давеше в наште души.