Виждаш ли...,
едно момиче се усмихва в далечината.
Погледни я...
и ще видиш усмивката на нейното лице.

Погледни я, виж добре -
тя не е щастлива,
в очите й красиви
се крият две плахи, пърхащи сълзи.

Две очи, за които всеки би копнял,
но единствено когато са щастливи,
когато нямат нужда
от утеха и думи красиви.

Две очи - преживели много,
измамени толкова пъти - уви.
Две очи, чакайки нежност и ласки,
а насреща обещания празни и само лъжи.

Тези две очи- чакайки винаги слънцето,
но дочаквайки само нощта,
виждайки как звездите блесват в небето
и запалват сълзи, в тези красиви очи.

Дори сълзите са красиви,
по-красиви от звездите и от пенливите вълни.
Отронва се..., едната сълза се отрони.
Политна и падна в прахта,
след нея политна и втора, и трета,
а после заваля - пороен дъжд заваля,
но капките дъждовни не заличиха сълзите,
от тях останаха следите.

Следи по-красиви дори и от морето,
което се слива с брега.
Погледът, макар тъжен
е по-хубав и от прилива рано в зори.

Виж - тя блести, пред всеки и всичко,
но защо я отбягват кажи?
Защо никои не се спира при нея и не я пита:
"- защо си тъжна, защо плачеш и от какво те боли"?

А може би, те се страхуват,
изпитват страх от тъгата?
- Хора, спрете, чуйте -
тъгата не е заразна, тя се лекува,
но е причинена от такива като вас.


Мария Станчева 22.08.2004