Да те нарисувам

Под върбата присядам.
Господи!
Да прегърна ли бурите
вътре в мен?
Косата си подсушавам
от мокрото на въпросите...
слъзлофонтанни
възглавнични душове.
Слeд малко тръгвам -
нека ветрено утрото
да отвее горещата пара
отвътре
и солта да остави.
Сянка слага на плещите ми
ласка прохладна
и целувам със песен...
и рисувам със устни.
Всичко би било поносимо,
ако в час,
когато бурите ни разтърсват,
можехме да мълчим...
Потъмняло индиго са очите ти...
Ако можехме да мълчим
и дори да не мислим.
Но ме боцкат по дланите
копривени отпечатъци...

синьо!!!
рано е
да те извая до статуя,
а непременно го искам.
Мек и топъл от глината
да присъстваш.
Рано е.
Ръцете са ледени...
без дъха ти.
Но сега тук пред бурите
дървото е откровенност.
Аз си почивам
под крилото на мисълта ти.
Сама. Върху стръмния склон.
Сама. Под ударите на вятъра.
Сама. Под пулса разтуптян
на твоето очакване...
Помогни ми да те създам!
От напрегнатите жили на дървото,
без длето...
като корона на истина.
Ти отсече безволевите клони,
безучастните към бурята
статистици...
като факли във храм
жертвено ги ориса
на преходност.
Господи!
Безмолитвено,
жадно
във око
на тайфун те
съзирам.
И молби ненапразни ме разкъсват.
Позволи ми да те създам!
Всичко разбираш.
Още вярвам с любов - Превърни се във истина!

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf