***Разказ без име***

Надявах се, че сърцето ми ще спре да бие като обезумяло, ни туптежа му се засилваше с всяка секунда, както се засилваше и дъжда навън. Външната страна на прозореца беше обляна и по нея продължаваха да се стичат тъжни капки, които ми пречеха да видя ясно какво става отвън.Той продължаваше да не идва и всяка минута очакване се превръщаше във вечност. Раните по тялото ми не бяха още заздравяли, макар да бяха спрели да кървят. Всяко мое движение предизвикваше някаква болка и всичко в мен крещеше, че след този побой трябва да си вървя, трябва да бягам. Но нещо ме спираше, сякаш стените в стаята шепнеха  „остани”. Исках да се сбогувам с него, защото той вече не беше човекът, за когото се омъжих - беше съвършено различен! Не разбирах обаче защо продължаваше да я има тръпката в стомаха ми, която се роди в началото. Може би тялото ми вече не различаваше любовта от страха. Всеки шум ми приличаше на неговите стъпки и усещах диханието му, макар да не бе до мен. Продължавах да вярвам, че срещата ми с него не е грешка, макар че си спомням - още когато бях малко момиченце се зарекох, че няма да погледна мъж, който посмее да ме удари. Сега обаче не мислих за това дали ще изпълня старите си клетви, той ме промени, направи ме от части безчувствена. Сънувах го груб и агресивен и това ми харесваше, не вярвах, че е кошмар. Дори бях готова напук на цялото си съзнание да остана с него. Той нямаше да ме прогони. Бях сигурна.

Някакво слабо слънце се опитваше да премине през гръмоносните облаци и като че ли беше знак за мен, че има светлина напред, стига да намеря пътя, но аз не исках да го търся. Животът ми беше в ръцете Му! Той беше властелин на чувствата и покровител на мислите ми.

Чух трясъка на входната врата, което ме наведе на идеята, че той отново е изпълнен с ярост. След секунди той беше пред мен, а в очите му бликаше онова животинско изражение, което втъкаваше в мен нишки на страх и страст. Той се приближи трескаво към мен, като не спираше да прониква в очите ми чрез своите. Беше опасно близо до мен, когато видях учудването му, че не се отдръпнах, той сведе глава и каза: ”Не удържах на обещанието пред баща ти. Можеш да си тръгнеш.”Прошепнах му, че ще остана, а той ме целуна, яростта му преля в нежност, но аз бях сигурна, че ще е краткотрайна. Въпреки това на тръгнах! Дори ултиматум не поставих пред него, смирена го приех отново, защото го обичам и не мога да спра…!

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf